Марин Маринов – Следи

Това е мистична поезия, всичко ти е пред очите, а сърцето ти търси и намира още и още.

Етина Етина

 

Прекрасен пасторал. Съвършен романтизъм.

Тери Златарева

 

Брилянт. Абсолютна средиземноморска поезия.

Божидар Пангелов

 

ЕСЕННА ПЕСЕН

-1-

Хубаво се носи песента
в градината със натежали рози.
Малкото момиче до оградата,
тъничко и в бяла дреха, тъжи за нещо свое,
докосва цветното венче върху косите си, поклаща се
и тихо си припява.

Шуми прибоят в ранния следобед.
Светлината щедро пада върху боровете покрай пътя,
пада върху къщичката в дъното на двора,
цялата в бръшлян.
През сините прозорци, отворени грижливо сутринта,
нахлува вятър и издува белите пердета.

За какво тъжиш, мъниче:
мама е открехнала пещта
и в кухнята ухае на печени бисквити.
Стенният часовник се обажда с глухия си глас
и тя поглежда припряно към морето.
Разстила бялата покривка върху масата
защото корабчето,
отплавало на риболов пред зазоряване,
всеки миг ще се покаже зад острова със фара.

Тогава ще се втурнеш по пътя между боровете
към оживялото пристанище –
червеникавата пръст, покрита с борови иглички,
ще изскача под сандалите
и от мостика ще махаш дълго на пристигащите лодки,
на делфините, прелитащи зад вълнолома.

 

-2-

О, синеока вис,
какво разказваш със следобедния вятър
на тревите и приведените храсти?

Сега е време гроздовият сок
да лепне по ръцете на берачите,
смокините да зреят лъскави и тъмни
под слънцето на късния септември.

Отива си и този ден с омарата на хоризонта,
със слънчевите възгласи на толкова живот
в градините на всепрощаващата есен.
Светлините бавно потъмняват,
най-напред във ниското,
после по-нагоре, по хълмовете в здрачината.

Тих свят и спокоен,
тих дом, благословен
за лека нощ на всички.

 

ВЪПРЕКИ

на Б.

-1-

Хладен спомен за една жена,
която някога си мислех, че познавам,
която може и да съм обичал
в едно далечно, неслучило се време;
знак някакъв във строгата подредба на съдбите ни,
в безсмислието ни да връщаме в живота си
губещите се зад хоризонта хора, залутани
оттатък граници, които няма как да сме измислили.

Завърнахме се пак в началото на зимата,
завърнахме се,
за да погребем умората в ронливите скали
над къщите ни,
да погледаме от сипеите равнината под краката ни
с побелялата тук там угар от снега;
ледените буци хумус, дългите редици на лозята
и мрачното море,
което вече не ни иска.
Защо да бродим повече във тази пустош,
в почернелите води, със счупената мачта,
привързана за борда?
Наситихме се на море, завърнахме се
и с какво сега да разменя живота си на сушата –
монетите, спечелени със много труд, изпадаха на дъното,
/и те се върнаха/,
остана само медната
за всеки случай – между зъбите.

 

-2-

Въпреки, че не се надявах някога да те намеря,
въпреки, че ни дели морето от единия си край до другия
със стръмните си заливи,
с устията си на хлипащи реки и тръстиките,
приведени от бриза,
така настойчив, упорит и постоянен.
Въпреки, че не се надявах някога да те намеря,
тръгнах по брега на юг през хвойновите храсти,
замръзналата смрадлика, вкопчена във пясъка,
през високите скали,
обут във старите обуща с дебелата подметка.

Тръгнах по брега на юг
защото само там във ледената тишина, в това затишие
се чува ехото от стъпките ти покрай мен,
плача ти по изгубените хора,
тук някъде си, а не мога да те видя,
говориш нещо, а не те разбирам;
и гласът ти се върти наоколо подобно синкав дим,
издига се и се издига в бледото небе на зимата.
Не е ли уморително да си дълго жив, не е ли уморително?
А така ме натъжават паузите на безвремие,
когато не те чувам между няколкото хлипания,
когато утринният злак задраска с нокът по скалите,
позлатява краищата им, а луната все не си отива.
Не е ли уморително да си дълго жив?

Времената се протягат през остатъците на живота ни,
моето време, твоето,
но няма никакво значение това в умората
защото вече ми е все едно какво съм искал,
какво пропуснал –
безкраен ред от спомени, неясни отмъщения,
вода горчива
в строгата подредба на съдбите ни.

 

СЛЕДИ

От тук е минал някакъв човек,
два три стиха в пясъка е вписал,
морето придошло със вятър лек
и той си е отишъл.

 

БЕЗ

Някъде из тъжните мъгли на севера,
където топлите води
се срещат със студените течения край островите,
където мокрите дървета и тревите
издишват светлината на забравата;
там, където нищо не прилича на каквото и да е познато
и трябва да уподобяваш.
Лесно е наистина да се изгубиш
на прага пред дома на ледниците,
да се превърнеш в спомен.
И няма повече какво да правиш с времето си,
с душата си обезсърчена,
без утехата на някаква спасителна поанта.
Паметта отваря и затваря резбованите си вратички,
издълбани сякаш с нокът,
с потъмнели брави, докосвани от нечия ръка,
не твоята.

Една жена ни гледа,
кацнала като разжарена от бързащия залез птица.
Да, точно кацнала –
и ръбовете позлатени на острата скала сред залива
полека режат ноктите й, пръстите, краката…
Потъва в острата скала, пред бръснещия полет на сокола
над пъстрите води,
без сянка,
без да трепне от играта на мъглите,
без капка кръв
върху скулата опряна на морето.

 

ГЛАСЪТ, ТВОЯТ ГЛАС

на Б.

Гласът ти драска по въздуха
както клоните на зрялата смокиня,
наесен, в сърцето на септември.

А аз какво да правя с тези каменни ръце,
които люшкат тялото ми с тежестта си
в предверието на морето –
пуст, безводен бряг,
като че от восък в бълнуващото пладне.

Понякога минават хора покрай мен, разказват,
искат да разказвам, /тези сенки – как ме заговарят,
взрени с любопитни и внимателни очи./
Какво да кажа:
така и не разбрах с годините
от къде започват,
къде свършват водите на морето.
Уморих се от това постоянство.

Затова, като го гледам как диша,
отвъд залива със плитчините и почупените лодки,
как красиво се отварят и затварят сред вълните
красивите ти уста,
вече зная:
животът ми не свършва тук,
някъде далеч от тук е свършил
и гласът ти драска по въздуха на есента
и ме достига.

 

ПТИЦАТА

Сега, когато свирят в морското казино
салонните мелодии преди вечеря,
залезът ме наранява повече от меланхолните вълни,
които удрят непрекъснато сезоните
в хлъзгавите камънаци.

Да се наслаждавам с теб на есента е
истинско събитие –
каква ирония след толкова години.

Корабите в залива повдигат красивите си линии,
опъват котвите, палят светлините
и ний докосваме ръцете си, неловко,
загледани в останалото облаче на хоризонта –
позлатени краища на остър клюн
от хипотетична птица.

 

КЪЩА НА ВЕТРОВЕТЕ

От тук започва радостната светлина
в искрящите акации.
Една пчела пронизва ухаещия въздух,
съобщава нещо,
потъва в тъмната синилка на морето.

Пред теб е хълмът с къщата,
разтърсвана от ветровете.
Почукаш ли – някой може да отвори,
попиташ ли за себе си – някой може да те помни.

Остави им всичко, каквото си донесъл-
опушеното от мъглите слънце,
зеленото издигане на дивите води
и бързай, с белязано от каменните погледи лице,
след златната пчела
към тъмната синилка на морето.

 

СЛЕДИ

на Б.

Не ме оставяй де си тръгна сам –
така далеч са хълмовете свечерени
и както тихо си застанала до мене
ще чуеш някой да върви насам.

Безкрайна есен е и късен здрач,
камбаната припява за вечерня,
в дола пропадат светлините с плач,
наситени от синкаво до черно.

Не ме оставяй да си тръгна сам –
мъглата над високото прелита,
очите на страха ме приближават ли, не знам
от къде дойде копнежът за молитва.

И с нищо не успях да те даря,
така ли времето за нищо не ми стигна,
виж как лунната оранжева зора
между облаците бавно се издига.

Приижда тежко вятърът, а след това
последните ята набързо ще отлитат
и тук по зимната посърнала трева
снегът следите ми полека ще замита.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 8, февруари, 2018

Comments

comments