Петър Канев – Следвайки Разколников

Продължаваме с представянето на авторската поезия от 90-те на преподавателя от УНИБИТ, културолог, религиозен и социален антрополог, и изявен природозащитник – д-р Петър Канев. Заглавието на настоящата публикация чудесно представя духа на последното десетилетие на миналия век, с което доста хора от поколението на понастоящем 40 + годишните съжалява, че не свърши света.

 

ТЕЖКА ВОДА

Гасна.
А вечерният бриз ме гали сред горите
и пеперудите на утрото танцуват
и утринният дъжд измива моите пръсти,
от белоснежен вис валят прозрачни дните
и — заблудени — птиците летят в горите гъсти.
През сребърни листа лъчите
разсичат въздуха на части.
А късен бронз деня ни ще покръсти,
светлинните бретони ще скъси,
планинските пътеки ще задръсти
с умряла синева на висини,
ще лазят златни мравки по бедрата
на дивата природа и сълзи
ще капят в късен час на маранята
екът от стъпки тихо леденее…

В далечното небе отлитат птици,
и няма звук, и няма звезден дъжд
и в нашите застинали зеници
тежи вода,
където сини риби плуват.

 

КОТЕ

Болката с лице
на стара баба
завива шило
в гръдта ти,
крадци ограбват
душа, тяло,
разграбват и духа ти –
А обичта…
А обичта е всъщност малко коте –
а обичта е малко, малко коте,
което през прозореца наднича.

Коте…

 

ЛЕТО 1991

В планинските курорти
под гръдта му
лифтове швейцарски в падините,
под свитата на хилядите орди,
нахлузили въженца на врата ми.

И робите, които се продават сами,
лъскави в хартийки от бомбони,
отчаяните хора — върволица –
в косите им — станиоли и конфети,
и блудница, с разголената цица,
и каси с хиляди билети…

Хайдутин страшен — злобно вкаменен е
от змийската отрова на ламята
и изворът запушен е с арсен е
и гине днес дълбоко под земята,
стъкла растат в скалите и в полята
и стъклен мраз нахлува вдън земите…-
и хората в предсмъртните си мятания
забравят и най-светлите молитви.

Магьосници в магиите си слепи
прегради вдигат на студено царство.
Ламите бродят — страшни и нелепи –
и сипят злост, и пепел, и коварство…

 

НЕЩАСТНИЯТ ПРИЗРАК

Това е свила и брашлян,
обвили златото на царската корона.
Звуците на радиото прогонват
бронзовите паяци.
В средата на стаята — застинал, брадат и мощен
огромен Първобитен;
той добавя: «Човек».

Вълшебната пантофка се загуби в локвите
(сред вятър и дъжд и мъгла).
О, Боже, Боже, аз не мога
да плача,
не мога да плаша –
аз съм най-нещастният призрак:
моята некадърност са седем конци,
които се мърдат с изтощени батерии,
неспособни да се заредят.
Шествие от кръстове и гробове — гробищно шествие
застава пред мен
и аз чувам живата сила:
Царската дъщеря умря.
Сега ти само лазиш в локвите, нещастнико!
Сърди се на майка си, ти, уроде, ти, гение,
посредственико, мъртвецо, конец, скъсан и зашит,
ти нищожно нищожество!
Вдигам и мъкна каменен кръст.
О, майко, о Мария Магдалена:
Аз загубих стъклената си пантафка!
Можете ли сега да ми кажете:
«Човек»…
Можете ли сега да ми кажете?
Можете ли?

 

СЛЕД ОТКРОВЕНИЕТО

Грохот на кални обувки
пресича моите стъпки.
Нощни дървета, изблещени в мрака –
с очи на бухали, открили мръвки.
Десният крак е пищно изприщен,
лявото око – налято, като гъз на павиан.
Някаква сянка пробягва в асфалта,
разперила нокти на щраус,
по шосето едва – едва
се мъкне кранта.

Следвайки Разколников,
вървиш по непознати улици,
небето звездно е надвиснало над теб като платно,
дебелите гигантски гномове на къщите
пълзят по мокрия паваж в разлятото вино:
виновен и вина
са двете думи
и мраморните обелиски
на страстта ни
са статуи от Петербург.
И чумавият Лазар
е излязъл
днес от гроба
и думите му — вехнеща слана –
повтарят, обикалят и кълнат
с онези две слова:
Вина!
Вина!
Вината е заляла като вино
света от край до край
и четката на Салвадор
дали
застива
сред скелети на идващия Край:
княз Мишкин, повален
от епилепсията
на Твореца си
и Дон Кихот, убит
от лудостта
на своя!…
– О, хора, вие ли
човеци сте? –
се хили някой
зад завоя
с гласа на Фауст или на Мефистофел.
«Спасение чрез пържени картофи» –
реклама от века на демокрации,:
по непознати улици вървиме
– всички нации,
нахлупили чалми на турци.

И ето, че Макмърфи литна.
Ден человека пришел.

На всяка стряха кактуси поникват,
безжалостни молитви
се търкалят като трупове,
Ръцете ни — моливи: в локвите рисуват,
и бухали на миди се преструват,
и каскадьорите рискуват,
и фантазьорите ни псуват
за реалността ни.

В часа на Раждането ни
Смъртта ни
прекръсти гръмогласно моя мозък:
застинах в странна поза
като статуя пред хола на горгона,
пред входа на горгоната –
обичам аз мадоната
и бебето й,
но ярките лъчи, в магнитно слънце
раждани,
разцепват моите клетки
на малки молекули;
от ядрените кули
ме гледат злобни атоми –
разпадам се в земята ни,
поглъща ме страната ни
(бъл-гария)
и Ужасът с Любов сърцата храни
на Края ни, и как това ни прави
от края за началото призвани,
на пролетта средзимни барабани,
за вихъра на хилядите липси –
надеждите
за зрял
апокалипсис –

Небесният Йерусалим се събуди.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 8, февруари, 2018

Comments

comments