Когато ритам камбаната (стихове на Боно, Кит Рид, Ник Кейв, Мартин Гор, Фиш, авторски превод от английски – Петър Канев)

Днешните публикации в средата на апокалиптичния февруари в списание „Нова Асоциална Поезия“ завършват с поредните чудесни преводи на така нар. рок поезия в нашето електронно издание на Петър Канев, който може да усеща музиката в думите и думите в музиката повече от добре. Когато рита камбаната, човек започва истински да живее.

 

Мартин Гор (Депеш Мод)

Една милувка

Ето – падам отново на колене
Пред единствения човек,
Който има силата
Да понесе болката
Да прости всичко,
което съм.,
О, момиче,
Поведи ме в твоя мрак
Когато нищо в този свят не може да ме трогне,
Само една милувка –
И вече сме благословени!

Когато мислиш, че си вървял по всеки път,
Че бил си на всеки площад в света,
Само един поглед –
И откриваш винаги нещо непонятно,
Ново
О, момиче,
Поведи ме в твоя мрак
Когато нищо в този свят не може да ме трогне,
Само една милувка –
И вече сме благословени!

Боя се от лъчите,
Винаги съм обичал тъмата,
Нима желаеш този
Вечен мрак у мен
И караш ме да си повярвам,
Че зад всички грехове
Се крие по-добър човек,
Но аз оставам там, където съм
И почваме отново отначало
О, момиче,
Поведи ме в твоя мрак
Когато нищо в този свят не може да ме трогне,
Само една милувка –
И вече сме благословени!

 

Брайън Хюз-Боно (Ю-Ту)

ЕДНО

Става ли по-добре
или чувстваш същото?
Става ли ти по-леко
сега, когато има кого да обвиниш?
Ти казваш
Една любов
един живот
Когато има една нужда
в нощта
има една любов
И ние трябва да я поемем,
но тя те изоставя, мила,
ако не те е грижа за нея.
Нима съм те разочаровал?
Или съм оставил лош вкус в твоята уста?
Държиш се все едно никога не е имало любов
и искаш от мен да си тръгна без нея.
Но е твърде късно
тази нощ
да изтеглим миналото вън
в светлината
Ние сме едно,
но не сме едно и също
Ние трябва да се поемем един друг,
да се поемем един друг
в Едно.
Идваш тук да молиш прошка?
Идваш да възкресиш мъртвото?
Идваш, за да играеш Исус
с тръните в твоята глава?
Искал съм твърде много,
дори повече от много?
Ти ми даде нищо
и сега то е всичко, което имам
Ние сме едно,
но не сме едно и също
ние се раняваме един друг
и се раняваме отново и отново
Ти казваш
Любовта е храм
Любовта е висш закон
и ме каниш да вляза,
но после ме караш да пълзя
И аз не мога да се задържа
за това, което имаш,
щом всичко, което имаш …
е болка.
Една любов
Една кръв
Един живот
И трябва да се справим
с това, което сме
в един живот
един с друг

Сестри
Братя

В Един живот,
но ние не сме едно и също
Трябва да се носим един друг
Да се поемем един друг
в Едно
В Едно

 

Кит Рид (Прокъл Харъм)

Бляскави огньове

Войната, която чакам
Вече е изгубена
Курсът към борбата
Отдавна стана призрак
Може би по-малко нещастни
Сме днес и може би
Дълъг е денят, но…
Честността преди да паднем
Сега се сменя със страха.

Оставам, а ти тръгваш,
Заровен в прахта,
Отварят се раните
За първи път сега
В ръждиви коридори

Какво бляскаво падение
Сред зейналия бент
Огньове, бляскаво догарящи
Е всичкото, което ти спечели

Оставам зад завесата
Напускам тази пиеса
Тълпите си отиват вкъщи
И колите им далеч отплават
Цветя и пера
Последните ни оръдия
Поеми и писма
Нима това остана?

 

Фиш (Мерилиън)

Прагът

Виждам война в пролуките
между пране простряно,
измило спомените от съпружеските дрехи.
Тя носи медали, забодени на овехтял шинел
и буца в гърлото с очи на гроб.

Виждам конвои, тълпящи се
по бордюрите на немски автобан,
да се мъчат да вдигнат война –
те ще подравнят редиците си.
О, не мога да понеса това.

Виждам черни флагове по заводите,
милосърдни госпожи подават супа в бедняшки устни,
виждам деца с празен взор,
определени за насилване
по алеите в парка.

Но кой го е грижа това?
Аз не мога да понасям вече!
Да си кажем ли сбогом?

Виждам духовници, политици (?),
герои в черни гумени бодита
под национални флагове,
виждам деца, умоляващи с протегнати ръце,
сгърчени в напалм –
Не, това не е Виетнам!

Не мога да издържа това!
Да си кажем ли вече сбогом?
Как можем въобще ние да съдим?!
Дори наричат ни цивилизовани!…

 

*
Видях политически интириги, политически лъжи.
Ще изтрия тези самодоволни усмивки
от очите им.
Не ви щем униформите –
не ни трябват маски.

Разделени ще устоим, единни ще надмогнем.

Аз ще облека дрехата на позора,
аз ще нося вашето бяло знаме,
ще се закълна, че нямам нация,
защото горд съм със сърцето си,
та то е моето сърце!
Не можете да отнесете сърцата ни.
Не можете да заграбите сърцата.

И аз няма да си трагна.
И аз нама да си тръгна.
И аз няма да си тръгна вече никога.

 

Ник Кейв

Когато ритам камбаната

Тези окови от мъка са тежки, истина е,
и тези ключалки не ще ги разбие
ни един от хиляди ключове!
О, тъмничарю, ти влачиш гюле на верига,
което не ще видиш –
ти можеш да стовариш бремето си на мен
можеш да стовариш бремето си връз мен,
но не можеш да стовариш злия спомен…

О, о, о, о,
И аз си тръгвам,
като ритам камбаната.
Този квадрат от небе ще бъде мой,
докато умра,
докато ритна камбаната…
О, о, о, о,
Ще стигна края на коридорите ви,
когато ритна камбаната.

О, пазачо, измъквам се от теб,
юмруците ти не могат да ме наранят вече.
Ти знаеш, с тези две ръце
аз няма да измия вече
мръсния под
на мъртвите ти коридори,
на твойте коридори на смъртта.
О, свещенико, ела по-близо,
не ме плашиш вече и ти.
Само кажи на Нанси да не идва тук,
кажи й да не идва вече тук,
кажи на Нанси
и остави ме да умра в спомена за нейните ръце!

О, о, о, о,
Надолу по коридорите
аз ритам камбаната
О ти, крал на килиите, и ти край на килиите,
тук ще умрете, вътре зад тези стени,
а аз си отивам надолу по коридорите,
аз си отивам, като ритам камбаната.
О, тялото на Нанси е ковчег,
тя носи надгробния ми камък на главата си,
О, тялото на Нанси е ковчег,
тя носи надгробния ми камък вместо шапка,
тя носи тялото си като ковчег,
тя носи дреха от злато и пурпур,
тя носи рокля от злато и пурпур,
тя носи рокля алена и златна.
О, грабителите на гробове са вече при ковчега ми,
а тялото ми не е студено още!…

Но има врата, през която да си ида,
като ритам камбаната.
Тези две ръце никога няма да се изкалят вече
с мръсния под на мъртвите ви коридори,
коридори на смъртта.
Не! Може да се криете!
Може да избягате!
Но вашият Съд тепърва предстои!
О, може да избягатe сега!
Може да се скриете!
Но тепърва ще бъдете изпитани!
Може да стоварите бремето си тук.
Може да стоварите бремето си тук,
когато ритам камбаната,
може да стоварите бремето си на мен,
може да стоварите бремето си върху мен,
когато ритам камбаната,
но не можете да ме нараните вече никога,

когато ритам камбаната.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 8, февруари, 2018

Comments

comments