Янислав Трифонов – Очаквам сам да се разстрелям

Янислав Трифонов – в ролята на най-стихийното, апокалиптично и постсюрреалистично лице на рубриката на нашето електронно издание – „Нова Асоциална Класика“. Класиката не е това, което беше и върви към края си, очевиден като този на света.

 

*
Шуми градът със своя унес,
фабрики, мечти и камиони.
Всред тях подпухналите хора
захапали цигари, броят –
смъртта далече е –
децата, климатика, в петък съм за риба.

А есента приспива също с своя унес,
листата падат с нежен пукот,
и свиват се, завършват пътя.
Гората е голяма в малките детайли –
със две листенца тъничко стебло се бори,
нов живот, студът далече е през циганското лято.

 

пророците

Кой каза, че днес няма пророци? От тъмнината родени, пречистени, смели, напред и отвъд проповядват. Скрижали, кинжали не носят с които да заковат глупостта ни, те не упрекват, само тихо болката виждаш, до тях да изтича. Те спрели са – сърцевината на времето – ценностите блуждаят в безформени зъбни колела отвъд прага окалян, през който сам ти, едва ли… Размиват се водни боички в буркана и с четката нова посягаш, да драснеш дъга (напред и отвъд). “ – Докога?“
Словото винаги бива въпрос.

 

градски моменти

В очите и гърдите и,
и цялата гримаса,
въртяща се във сбърчен смут,
видях, те
бяха изчукали със мекия си чук,
словата,
използвана отритната сама.

Лелка, руса, лоша
войн създаден от съдбата, да връща
мъст поета, далеч назад от всичките обичам,
отправени към нейните гърди.
Любов е имала, навярно,
даже две мечти
и няколко кроежи,
за бялата оградка със морава
и тих живот помежду тях.
Оказали се бяха, те
неистови ламтежи, отворена
намусена уста яде сега лъжица пре-.

И туй по някой начин е нормално,
пухти отсреща автобус и гуми
свирят – глъч.
В града с подпухналите плочки
седим с една върба
и гледаме, аз пуша – съдби,
съдби наред

 

26.03.2013

________
Отивайки е автобусът – блян,
облян, сълзи и миглите на мислите
едва успяват да избършат, челото,
лъскаво и бледо. И хората пътуваме –
в очите никой не поглежда, сломени са надеждите,
телата са подпухнали, отпуснати. А вън е вечер,
там отвъд далеч ли е, незнам, е ден.
Кондукторката дава ми –
билетчето и в него
мислите и проличават –
сирене и боб, надежда за оная
старата любов от 17
станиола сгъната. И килнати са вратове,
и празни са очите по пътя към дома.
Заветната почивка чака
последната ни мравка по гърба
да пропълзи, да сключим
устни и да теглим майна, през зъби
на заминалия. Заминал за назад,
отминал с дрехите и живата прах от улиците –
кашлицата на града, не ни променя.
Спирка – центъра на вселената.

 

*
В полетата с вина набрах
от сортовете ù назъбени, попълних джобове очи и ноздри.
И казвам ти, че плодовете ù не струват,
уроците създадени – квадратни рампи –
са загуба на време.
А то не съществува, знаеш. Въпреки това е кът.
мощно Не или човешко Да от принципи и обстоятелства
не се влияят, те биват водени от настроения,
които се ловят във паяжината на Сънният.

Денят определен е от Тъмата
Тъмата от денят, от тъждеството можеш да береш
навътре от плода към семето, от ципата на гроздето
обръща се навън към семката. Ядрото на звезда
залива и обръща Я. На простотата в думите ù две
да се заровя или от всяко клонче на дървото да погледна.

Мястото, в което бивам, не винаги е мястото, в което съм.

 

*
“толкова лудост в тая гора,
страх от живота, любов към смъртта“

На тихата поляна единствената стойност е покой.
Мир вам. На тихата поляна основния закон любов.
И ако през пътя или през гората си виждал любовта,
като перце, което носи се по вятъра; едва забележимо
мимолетно чудо; лъч светлина най-крехка, то тук
на тихата поляна, от принципа на най-могъща,
непоколебима сила
Тя е.
Шумът на сетивата – далечна глъч, неистините виждаш
продиктувани от детска нужда. Гневът – грабител на душата,
разбойникът причакващ те по пътя, поглеждаща със светнали очи
от сенките най-тъмни на гората.
Тук той е котенце играещо с връвта на твоята обувка.
На тихата поляна единствената стойност е покой.
На тихата поляна основния закон любов.

 

за спиртъ

Със спирта медицински дето пием
Мъчим се да прочистим сърцата и Главите, мъчейки се
ДА намерим Спокойствието дето сме отдавна забравили да прашасва
В най-отдалечения кът да намерим рая на истинските силни чувства онея
Единствените дето не ги отмиват дните или ни се струва че не отмиват.
Със спирта медицински дето пием да се въоръжаваме да се бием
За каузи родени от кратуни. Със него ли ще надигнем дива глава
Лошото е че спирта изветря и пак сме същите изправени не по-големи
от пластмасова бутилка спирт. Накриво стъпили, с болката. С нищетата на ти Си говорим и и се жалваме как съдбата все с пръчка ни тупа по рамото.
И взора и силите да, ще изпием додето не блесне слънцето в главите ни
Па макар и от дупката която бавно отваряме в слопоочията си меки.

 

вътрешно

Ето го светът ми изправен пред мен, изпружен като на длан,
приличащ на купен плакат с рамка висящ на стената.
Ето го като пейзаж, взет от фантастична игра или гледка от връх.
Облачно е, леко дъждовно мъгливо и сиво, малката фигура в ляво
това съм аз гледащ хълмчета баири и облаци. Всичко е светло застинало
в светлината на светкавица. От средата леко в дясно се изправя обиталище
високо и тясно – обиталището на сърцето ми. Ето ме вътре подпрял длани
в стената, дълго висока ослушан о нея. Гладки и плътни са тея каменни блокове, моите мисли. А вътре е тясно-високо мрачно кафяво и прашно. Няма никой, дори този който се ослушва не е с моя образ, някой друг е ослушана там. А обиталището хич не е здраво и виждам мога да си
представя как лесно лесно се сгромолясва.
И знам че сгромолясъм ли стените ще изляза изпод останките и ще дам

(любов чиста като цъфтящ пролетен ден)
____________________________________
може и без последното малко като капак ми седи сега като чета

 

писмо 2

От чучура на наш’то запознанство, тече гъсто и тъмно като
нектар разочарование. Уж се спряхме чешма да съградим, а на
мен ми мяза сякаш прасе колим. Вървях дълго в тоя прашен зноен ден и самота, човещинка, пресуши ми гърлото. Водица исках да пийна кристална,
блестяща, лека като въздишка, отморяваща глътка от ручей в прашния следобед на тоя чужд на себе дори свят. Потърсих те и те намерих под дървото но от тоя чучур дето забихме в сърцата си тече нещо като черни съсирени късове кръв от разпрания врат на прасе. И ние, седим и се смеем и пием и мажем в безизразни случки, въображаемата наша чешма. И виждам, че твойта усмивка я дърпат юзди и хамути. Опъват я назад по лицето ти, ръцете на объркването ръцете които дърпат и посягат да се приберат към общия джоб на панталона на чуждостта и мръсното бельото на мързела да видиш някой друг. В отговор измайсторявам от пясъка остнал в сърцето ми три усмивки и работата потръгва. Ама и аз и ти гледаме в коритото на нашто познанство, че освен черния и плътен съсирен нектар на разочарованнието, вече тече на тънка струйка и жлъчеподобна зелена течност на апатия и неприязън. Но не е проблем. Вървях дълго. Ще се гради упорствам аз, а теб като гледам въобще не те ебе чешма ли блато ли ще правим. Ше те заебе. Но това не е от важните неща сега и аз и ти имаме нужда от разтягане на лицата си и от острите ледни кристали на сетивата си. Това е. Поотупвам прахта от себе си и ставам, виждам че и ти имаш друга работа, и вече искрено се усмихвам – ти забързо по детски затваряш вратата.
Свърши се. чучурите черни отново под дрехите скрихме, коритото дървено зарито в земята, усмивките отново блестят макар и безкръвни,
И всеки по пътя си дваж по устремено закрачи.

P. s. : Знаеш ли, стана ми леко и честно. Сега съм тъй радостен и тъй благодарен, че ме раз – очарова , че спрях при теб,
И си направихме малка яхния от кал кръв и яйца, че съм сит и напълно очарован от това разочарование и освен всичко съсредоточен и уверен в поетия път. Целувам те и от все сърце ти благодаря.

 

от връзка на вратовръзка

От всичко хич не обичам
да виждам как някой пада с достойнство
и там на земята да мисли „научих урок
не е за халос“, наглеца после с пет
аршина по нисък ще ходи, с месеци
ще си свири „живота продължава няма как“.
Ни за радост, Ни за жалост
ще плава тоз безполов параход
а само ще търси и ще чака.
Рационално със клишета ще бърше
крокодилски сълзи сам пред себе тъжен
примирен и стенещ проклинащ жлъчно:
– Защо?! Какво направих ти съдба?!
А после след подобаващо отделено време за съмнение в себе си
с мисъл ведричко мокра ще тръсне глава
„Е какво пък не са свършили хората
пак ще любя пак ще обичам, нали“

И тъй два пъти по умен, три пъти по злочест
той падна без грохот без трясък в чисто ново легло
край него се разхвърчаха пухчетa
и се постели аромат на разцъфнали рози
О аромата на разцъфнали рози…

А аз от всичко най мразя да виждам как някой пада с достойнство

 

улюбен

Аз искам, мисля да ти рецитирам
за есен за есен и за кръв.
А искам, мисля че ще ти покажа
и разруха и човешка твърд.
Аз искам и те търся без цел но с хъс.
и ето го сърце ми изгладняло ридае
че вече час не е туптяло
до теб със теб във теб
Аз искам, мисля и се лъжа
че мога всичко да ти дам,
но знай звездице тоз който себе лъже
лъже двама, И следващата близка си ми ти
И следващата ми разруха ти си
И туй е зло аз виждам
но ти си и надежда че ще изкореня из себе
тая черна орис що тормози взора що тормози всичко

 

– лъжебеседи –

Имам ли личност, която да познаеш, питаш.
Не, нямам такава. Има причини като квадратни кубове, които да наредиш
в главата си и да кажеш, той е такъв защото…
Но имам ли душа отвъд личността. Имам, и всяка душа прелива отвъд личността, влята е в нея, но прелива отвъд.
Притеснението и страхът раждат фалша, който е присъщ на личността.
Ако питаш за това, понякога човек усеща и през фалша и притеснението.
През всиките казани думи, досадни, за времето бирата политиката и доброто.
Усеща какъв искаш да бъдеш, света към който се стремиш, света който обичаш да е.
И този свят едва докосва с върха си на пръстите идеята за това което си.
Защото тя е токова близо че не я виждаме. и паравана на нашия театър от сенки.
И не разбирай погрешно, през пръстите, във всеки техен малък канал, отпечатък, да се гъделичка плътта – обичам. Любовта с гърмове кръв във ушите, с прескоците аритмични в сърцето – познавам. Зная, че ценни са и всяка рационална власт е безсила.
Усмивките; малките чудеса, за които благодариш на момента. Тънката мисъл; смеха, феите, феите добрината, тежката мъка, агресията ръждива лопата със шупли.
Безнадеждата и многото друго, разбирам.

Отвън пред/и вратата на живота
Отвъд разкритията на истината
И не зад сенките на паравана, е.

Това което не виждаме хвърляме ние

 

*
В стената ялова, обърнат с гръб,
очаквам сам да се разстрелям
с пушката на жизнения опит.
Отпих добро и много лошо, сам постъпих,
пристъпвайки вниматално заслушан
в гласовете. Идвайки напирах. Шептях за огън идеален,
на черната пустиня, коне коне препускахме самотни.
Вода вода и време което да не зная. Откупихме се, пием,
назад към себе си и бягай, назад към себе си, забравени.

 

на светофара

На светофара клекнал съм и чакам. Блести червено. Човечето във
стойка мирно, изрязва формите застинали във времето, на
статуя замръзналите мускули. Не ще катеря връх, аз просто бързам
за дома. Яхния боб очаква ме да сключа устни с нея. и метала
удрящ се о зъбите ми плямпа за музика и театър. Въпросите
за вечното и абсолютното текат и от ушите ми се лее пурпур.
Бичувах се но болката е недостатъчна. Винаги е недостатъчна.
Да се изчистя, да потръпна от щастие пулсиращо във вените.
Да мога да усетя, че ще бягам дни и нощи без да спра. Моторът
ми да не е ядрен, моторът ми да е безкрая.
Да литна мога да повярвам, аз мога да не спра, кръвта ми думка
във усмивка, аз мога да повярвам, но времето пак тръгва
вече е зеленото.


Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 8, февруари, 2018

Comments

comments