Марио Стоев-Анхело – Как се прегръщаш сам

Представяме ви новите стихове на един от най-своеобразните и колоритни поети в Нова Асоциална Поезия – Марио Стоев-Анхело. Безкрайно себе си, безкрайно ярък, както в интровертния си лиризъм, така и в пълнотата на силата на по-радикалните си поетични жестикулации. Истински „Шепот и викове“ по Бергман и отвъд.

 

не знаех
че градът
може да ми е любовница
може да ми е любовник
да ми е всичкото което
мога да нося
на гърба
малък сак
за пеперуди
във гърдите
синигер
и няколко сълзи
във очите
избърсани
и това е любов
да
и това е любов

 

любов е
да си смениш дрехите
с два номера даже три
по-малки

 

лазя
по голия корем
на времето
целувам му пъпа
и се гушвам
свит като ембрион
заслушан
уязвим
безпътен

 

цигани палят гуми
пият край черният огън
русалките им черни
танцуват пияни
пускам в пералнята
белите си ризи
и те черни

 

бият по тъпани
от опъната
човешка кожа
някъде се ражда
нов тъпан
и прохожда

 

деня затваря своята книга
нощта отваря своята
гледам страниците й
като жадни птици са
искам да напиша
вода с която да ги напоя
а тя
солена е
вълните някъде бушуват
и нямат бряг
във който да се спират
да ти напиша преди
последната вълна да ме изтрие
в книгата която е за теб
да ти напиша нещичко
за птиците
за тях

 

дума
коричка хляб
за душата

 

душата
пощенска кутия

 

луната прилича
на половин праскова
ледена

 

януари
и толкова
кукувици

 

нямам лице
така ми писа
веднъж
любовта
казах й
знам

 

гротеска

празни и изгорели
от самота и жлъч ниви
забодени черни слънчогледи
в сухата земя
вместо празните пити
сърца
ей така закарфичени
сърца

 

старо яке

в джоба му пакетче
носни кърпички
два трамвайни билета
на някакво листче
номер на телефон
там си виси от години
в гардероба
и по него няма следи
че е плакало

 

как се прегръщаш сам
когато се връщаш
вкъщи и няма никой
о-о-о ще ви кажа как
сам се прегръщам
чак до болка го правя
защото има къде да се връщам

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 8, февруари, 2018

Comments

comments