Георги Бутраков – Stasis

Смело можем да кажем, че Георги Бутраков е едно от чудесните тазгодишни открития на Нова Асоциална Поезия във всеки един смисъл. Той може да пише еднакво добре, както и с поведението си да цитира Буковски и Джим Морисън на сцената, дори без да си дава сметка за това, с което да вдига публиката на нокти и крака, както се получи на януарското четене „Този свят не е мой“ на НАСП в MAZE, откъдето е и по-горната снимка.

 

Stasis

Няма човещина в победата.
Няма благородство в загубата.
Вкусът е винаги еднакъв!
Гълтай!

 

Бъркам ли?

Поезията са двата реда,
Докато изстине чая.
Докато микровълновата се обади,
Чупейки тишината на горещи късчета.
Докато една посредственост
Осъзнае грешките си.
Толкова тривиалности изписахме,
Докато чакахме да поживеем.

 

*
Не е ли ужасно? –
Казвам му –
Всичко което някога си докосвал е
Някъде сега.
Под някаква форма.
На прах или пара,
На парчета, на газ.
Помисли!
Всичката сапунена пяна от всички сапунени калъпи.
Всички празни дезодоранти, празни химикалки.
Огризки от моливи. Всичко
Е някъде, някак си.
Не е ли ужасно?
Как се забравя миналото?
Щом в някое сметище, някой помияр
Изравя първото ми порнографско списание.
Или
Или
Въглеродния диоксид издишан при първото ти свършване
Да те удари през устата.
Твърде много е. Твърде много.
Не е ли ужасно? –
Питам аз,
А той се смее!

 

Детска радост – плюнка в пликче
(Така ли беше Лафа?)

Дървото растеше огромно
До покрива на хотела.
Сякаш доказваше нещо на себе си.
Катерехме едното, за да стигнем до другото.
Прекрасна гледка
На разсечени от амбициозни дървета пейзажи, имаше на този покрив.
И чудеса за малки мозъци.
Счупени спринцовки,
Спукани кондоми.
Радости за всяка възраст.

 

На Сестра ми…

Не се бий, малката.
Излишно е.
Миналото просто протяга лапи,
За да те предпази.
Само не осъзнава, че ще те счупи така.
Не се бой, малката.
Ще се залепи,
А залепеното е по-здраво
Понякога.
Изтърканото е по-красиво
Понякога.
Знам че ръся клишета,
Но какъв ли друг съвет
Би могъл да ти даде
Тоя глас от преизподнята.
Безполезен сега и завинаги.

 

*
Старци правят цигански колела
Покрай мен.
Ченетата блестят.
Очите им блестят.
Стърчащи кости подават ръце и се здрависват.
Разказват истории:
Аз тренирах йога.
Аз тае-куон-до.
А аз си мисля :
За къде ли бързам,
С константното опиянение щом
Всяка измита чиния,
Всяко завръзване на обувките,
Замятане на шал,
Варене на чай,
Ме тласкат към
Блестящия кокал,
Седящ пред мен.
Хилещ се
С блестящо чене и очи.
Та така:
Живота е грозен, но лъскав.

 

Фалшивият Цербер

Една врата ме мъчи
И ключа, счупен в ключалката.
Свободно се влиза там.
Свободно биха влезли всички.
Та тропам с бравата.
Блъскам я напред – назад.
Станал съм майстор в имитирането
На звуците, на ключове, ключалки.
Всеки ден отварям вратата,
Повтарям ритуала с имитациите.
Всеки ден потрепвам с мисълта,
Че само това, че никой още не е опитал,
Държи вратата затворена.

 

Хей Поете!

Забавлявай ни!
И ние сме хора на културата.
Хей , Поете !
Смай ни със сравненията си,
Защото знаем,
Че в живота
Всичко е ….
Като нещо друго.

Разкажи ни за любовта ти!
Как започна?
Как свърши?
Боля ли?
Плака ли,
Педераст нещастен?

Забучи някъде някоя голяма дума,
Като епистоларно или метастази,
Та да знаем , че си умен и не четем глупости.

Хей Поете!
Една душа си имаш,
Макар че сам не вярваш в нея.
Подари ни я !
Но бързо.
3-4 реда , че
Сериала ни започва след малко.

 

*
Бяхме бедняци сред разкоша
И се смяхме над него.
Бяхме баровци в гетото
И се смяхме над него.
Бяхме
Надървяни,
Изсмуквани,
Незадоволени.

Спечелени,
Похарчени
Похабени.
А смехът ни бе ужасен и истински.
Устните се свиваха в гротески.
Слюнка капеше по брадите ни.
Бира по ризите.

Бяхме хора тогава.
И това е най-смешното.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 8, февруари, 2018

Comments

comments