Юлия Радева – Има сънища вечни

В най-новите стихове на Юлия Радева има толкова страст, пълнокръвен живот и (метафизична) еротика, че младите автори могат само да й дишат прахта. Нова Асоциална Поезия винаги ще приветства радикалния и безкомпромисно автентичен неоромантизъм на своите електронни страници.

 

*
Прашинки сме от вятър,
преобърнати в безпътица,
душата ми мълчи,
вървя, а пясъка е сух
и свлича всяка крачка…
Виж Боже – душата ми е празна
аз нищичко не взех,
невъзможна любовта си тръгна,
в стената на срама зарових всичко,
в пъкъла ми правят място,
но искат още грях.
Тогава – да се върна?
Небето – дрипа разпокъсана тежи,
А аз съм болка и цялата съм рана,
затъвам … и все по-тихо става.
Къде си, Господи? Помилуй.
По пясъка пълзи змия.
Дали да я прегърна?

 

*
Ако, простя и налея вино в стъпките ти,
морето ще прелее от опиянение
и слънцето – заради сторено добро
ще ме обича,
тогава, парцаливата луна за мен
ще грее и както бременна жена
ще иска още вино.
А, виното – наля го старата жена,
затуй е гъсто и ухаещо на обич.
Навън е още тъмно
и нощта прохожда,
морето се отдръпва
и остави мокро,
а виното кипи и стъпките ти са пияни,
по облаците виждаш ли следи…
те бягат от дъждовното,
защото грях и обич са в едно.
До твоите следи са стъпките на Господ,
а аз съм горе при луната
и при звездата с име,
с една маслинка във ръка.
Обич раждам…

 

*
А, аз … просто те обичам
и ще го казвам всеки път
че, аз съм твоето момиче…
и ще съм за дълго …..може би
ще съм на метри –
от слънцето ти и от ръцете ти,
„Мария“ ….с десет пръстчета небето пази,
ръцете ѝ в иконата треперят,
а, аз съм….облаче и смях и сълзи….всичко….
и остарявам бавно
сред сухата река и цъфналата ръж………..
Ревнувам те от светлото….. нощта …
неискам да се свършва,
прегръщай ме – не искай да те гледам
разголена съм в мисли…..
Девически гърдите ми въздишат неуспяли
да пристанат
да бъдат първи в мъжките ти длани….
Ревнувам те
ревнувам те от светлото….
Часът остава полунощ, две думички те чакат
….ще бъде грях, сънят ми ще остане недовършен
и Господ може да ме върне
затуй
„Обичам те “…..целувам те в съня си…

 

*
Очите ти…..очите ти обичам,
в ръцете ти сънят ми се взривява,
от утрото се пазя сякаш ще изсъхна,
дъхът ти – ненапита си оставам….
Впий устните си във гръдта ми,
от допира им всяка клетка в мен вибрира,
такава дълга нощ- горещница е сякаш.
Измислени ли сме …..или ….?.
На Господ му прощавам.

 

*
В тишината се случва всичко
в нощта, когато душата ми чака,
ръцете ти очите ти по мене…
луната последно съблича страха…
точно толкова гола ти трябвам
без грим без нагласа за обич без страх
за безчестие…
нямам думи за теб и пари нямам да купя
първият ден
Искам, сега да те срещна отново.
.
В една трудна стръмна уличка ,
до вратата на църквата гасне молитвата ми…
„..Пази ми го..Боже.“

 

*
Обичам те – пиша и плача…
денят не ме вижда забързан повлича,
Тази гънчица синя –
ризата граница страстна между мен
и сърцето ти,
гърдите ти….в капчици пот,
…Сърцето къде е ?
уморено се взирам
по устните твоите думи блестят,
облаче плаче от вчера по мене ,
искам и търся сърцето ти…
Може ли днес….да бъда спасена….
От утре….пак….

 

*
„Това е една невероятна история,
и за да се случи отклониха оста на земята –
с пет сантиметра,
колкото да се срещнем
и да бъдем до гроб заедно.
Тези планове Божии
са компромис и привилегия –
някакви няколко години.
През това време Куркински изигра
„Дамата с кученцето“
и мъдро призна осъзнал,
че е Божи дар и е длъжник на Господ.
Морето, което видях отблизо
събра и раздели влюбени.
Всяка сутрин отивайки на плажа
се разминавах със счупена бронзова статуя
на момиче коленичило.
Слагах очилата си и мечтаех.
В топлината на пясъка усещах тялото,
ръката ти по мене, поздравявах слънцето и потъвах.
Денят се превръщаше в есен –
пожълтяла, декоративна, театрална.
Побелявам, обич моя.
В своята красива старост
изживявам младостта си.
Пет сантиметра отклонение,
а земята се върти
аз…не падам….
Ти ме държиш.
Обичам те.
Всяка сутрин, щом се събудя
виждам небето и се усмихвам
и си мисля за живота, който ми предстои.“

 

Има сънища вечни

„Добро утро ли казах?“ или още сънувам….
Не прекъсвай сънят ми…беше прекрасен…
все тръгвам нанякъде светлината е с мен ,
ровя сълзи в сълзите за да тръгна на чисто….
Добро утро ли казах? /нима свърши сънят ми/
цяла вечност сънувам и все не стигам, където….,
В този сън тръгваш с мен –
ще те пусна….когато…..пътят ми свърши…..
Има сънища ….вечни…

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 8, февруари, 2018

Comments

comments