Добре познатата ни Ана Цанкова отново е безкомпромисно категорична в качеството на поезията си, преодолявайки крилете и себе си с думи. Нищо не помага против живеенето и умирането, а дишането е синоним и на двете.
Ива Спиридонова
преодоляване на летенето
попитай ме
колко е дълго едно мълчание
колко са дълбоки
пропастите между думите ми
колко вдишвания правя
докато изковавам пулса си
крилата в мен са закъсняло лято
притихнало
пред зимните ти устни
*
и после те измислям
в дом без врати
прозорци
и празни очаквания
колко пъти трябва
да изречеш името ми
да ме признаеш на ветровете
и думите
преди да си спомниш
че зазида сянката ми
още преди хиляда докосвания
в крепостта на сърцето
*
а после
златната монета на смеха
потъна в тихия джоб на живота
той тръгна
по кривите улици на съдбата си
спъна се
падна в няколко дупки
изгуби дузина мисли
на бодливата тел от очаквания
почива си дълго в полумрака на спомените
накрая
купи хляб с монетата
за да нахрани децата си
*
веднъж срещнах щастието
играеше си
в една запусната градинка
между големите блокове
люлееше се на ръждивите люлки
рисуваше с тебешир по плочките
пееше си някаква малка песничка
забравиха ме
каза
сега не знам как да се прибера
може би още е там
*
давя се
като идиот
в мислите си
влизам в дълбокото
без да мога да плувам
толкова е лесно
понякога да избягваш погледа си
да мразиш слабостите си
ставам прозрачна
а проклетото пак пулсира
не мога да надвикам
ехото на желанията
и не трябва
защото капанът на истината
отдавна е щракнал
а тишината кърви
непревързана
с обич
*
нищо не помага против живеенето
нито прерязаните гърла на спомените
нито пълните с пясък очи
нищо не помага
мислите експлоадират
една по една
една
по
една
нищо не помага против умирането
няма утре без днес
няма вчера
без
теб
светлината е раковина
послушай шепота на надеждата
тя винаги идва с утрото
дори в най тъмната нощ
разрязана от дишането ти
дишай
ще съмне
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 8, февруари, 2018
