Велислава Кандова – Eстество

Предлагаме ви най-новите стихове на Велислава Кандова от Плевен, която се грижи за Фейсбук групата на Нова Асоциална Поезия и поради това пише все по-мрачно, обречено и радикално. Освен за чудесната й поезия, сърдечно й благодарим и за цялата помощ, и усилия в нелекия процес на модериране на автори с всевъзможни харизми, девиации и отклонения.

 

Ако я има
само истинската любов
не води до естествена смърт
всичко останало е заблуда

 

Разминаване

Всяка утрин
след топлата баня
консервирам младостта си
с пасифлора.
Фини масла с кехлибарен цвят потичат между пръстите ми.
Притискам нежно бедрата си,
порите розови жадно попиват,
ухание, тежка е стаята.
Чакам те с потънали за теб очи.
А ти си забравил за мен.
Вечер пуша татковите цигари.
Мириша на стара циганка, най-вероятно гадателка,
която
почуква с бадемови нокти по масата,
аз ще съм последната ти любов,
а ти си извърнал главата си

 

от любов можеш да избягаш
от господ също
но от поезията никога
стига тя да не те напусне

 

Българийо, за тебе те умряха
София, център, зима, виелица.
Огромен снежен човек връз жълтите павета
без очи.
За нос по европейски стандарт
кучешко лайно.
Безброй коледни лампички трепкат щастливо.

 

*
Зимна вечер
в устата на кучето
гипсов геврек

 

*
Вятър
Бръсне висулките
по кучешки мигли

 

Ласка

снежинка
облизва шията ми

 

*
Най-хубавото нещо на дъното е,
че когато си там,
в мрачния океан,
сам,
винаги можеш
спокойно да отметнеш палтото си
и да тичаш гол сред звезди от крил.

 

Eстество

фън-шуй
да си го поставиш
правилно

 

Българската коледа

елхичка отрязана
до пресният посечен чеп
пръхкав бял сняг
по него с жълти букви
потънали
изписано на латиница
обичам те

 

*
охлюви
с христови мантии
чертаят пътят към бог

 

*
рибарска лодка
гребат по дъното
морските вълци

 

*
бездомни деца на пътя
наместо милостиня
по всяко предно стъкло плюнки

 

Тиха нощ, свята нощ
Обедно слънце, смог влачи се в пек,
който ние не виждаме.
Пелени от бетон скриват деругите по небето на терминалните бегълци.
Черни покриви осеяни с последни сълзи,
потънали в мекото, като в плаващи пясъци.
Антени, по които висят стотици скопени мъже,
бодат със заврените си глави
пресния цимент пред блоковете.
Положителни усмивки на будни граждани, излезли по терасите, палецът сочи земята.
Отрицателни селяни с изтървани кошници плодове,
изпуснали бидони с опоскано зеле,
по Цариградско.
Чревоугодници, бивши самоубийци
и пресни любовници,
градски измамници.
Барети тичат пеш за снимки с репортерки, камери, лакирани в червено, запълват дупките на хорските съмнения,
лукаво с лъчезарни усмивки и леки колебания за къщата на дните чудни.
Извън София кът свиден и мил и за царските палати не бих те сменил,
особено по Коледа, когато всички сме едно
голямо щастливо семейство, потънало в тайни.
Разкрития няма, бедрата са плътно прилепнали,
прибрани под масата.
Духаме
звезден прах в очите,
скърбете това само знаете
всички.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 8, февруари, 2018

Comments

comments