Елза Нинова – Когато отплува и последният облак

Предлагаме ви най-новите стихове на Елза Нинова – Mistark, която определя себе си като неразгадаема мистерия, обичаща нощите, които озвучава с dead metal. Мотото на Йезуитския орден е и нейно – “ Sint ut sunt aut non sint “ – „Да бъде както е или да не бъде“, а на произведенията си гледа като на мост към един друг свят.

 

*
Октомврийски следобед.
Не свивам ъглите.
Препъвам се по права линия.
Тъмното небе и дъжда,
който пада някъде другаде.
Студеното кафе и пепелта от цигарата.
Бурята, която започва отвътре навън.

 

*
Какво са видели очите ми?
Хоризонтът е винаги една
синя ябълка.
Часовете летят като
влакче в лунапарк.
В тишината на пладнето
забърквам отварата на
следобеда.
Пробвам криле, които
не са ми по мярка.
А когато вечерта
хвърли сянката си,
отварям прозорците,
прибирам луната изгонена
и слушам
нощта.

 

*
Сънливото зимно слънце
се лее през прозореца
и се процежда
на малки жълти локвички
по дъбовия под.
Разплисквам ги
с бързите си крачки,
измъквам се от това
златисто и опияняващо,
което ме дълбае.
И ето –
опашката ми последна
се скрива зад ъгъла…
Силует зад щорите…

 

*
Небето – бяло.
Градът чезне зад
хоризонта,
шумът завързва шала
на нощта.
Не свиквам с този
хоризонт –
заличава се и
те оставя
откъснат, без посока
сред недовършения,
въображаем пейзаж,
като рисунка на
познатия ми свят.
Една земя на забравата
със старите ориентири
едва разпознаваеми
прекалено отдалечени
и разбъркани.
Небето – бяло.

 

*
Когато отплува и последният облак
ще стана от избраната скала
и ще оставя там
надраскани
словата ми
да топлят камъка.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 8, февруари, 2018

Comments

comments