Филип Проданов – Малката северна тераса

Представяме ви още един чудесен поетичен дебют на страниците на електронно списание „Нова Асоциална Поезия“ на 18-годишния Филип Проданов от София. Авторът е роден на 19.02.1999 г. в столицата. Понастоящем учи в 32-ро СУИЧЕ „Св. Климент Охридски“, където е XII-ти клас. Занимава се с поезия от петнадесетгодишен. Има две публикации в „Литературен вестник“ и една в училищното издание на 32-ро училище. В края на 2017 г. излиза и първата му книга с поезия, озаглавена „Наивният пътешественик“.

 

Пясъчен часовник

Сякаш всяка секунда е една песъчинка.
Всяка песъчинка е малък товар.
Всяка песъчинка е секунда без теб.

Сякаш времето ме погребва.
Ден без теб – шепа пясък.
Седмица без теб – дюна.
Цял живот без теб – пустиня.

Аз съм винаги долу.
Винаги в долната част на пясъчния часовник.
Свидетел на времето и неговото тегло.

 

Феникс

Седя просто тук и мисля за теб.
Още историята ни е много млада, много крехка,
но въпреки това си мисля за теб.
Още не е минало достатъчно време, за да ме нараниш.
Още не си имала възможността да ме убиеш.
Както направиха другите.

И въпреки това, твоите черни очи не излизат от мислите ми.
Тези черни очи, които някой ден ще са очите на моята убийца.
Но аз няма да умра.
Ще се преродя.
Ще порасна отново насред пепелта.
И така цял живот – смърт, пепел и безкрайна младост.

Бремето на човек със студено сърце
лесно изгарящо от топлината.


Малката северна тераса

Полунощ.
Аз сам на малката северна тераса.
Наблюдаващ препълнения софийски булевард.
Къде отиват всички тези хора по това време?
Аз сам на малката северна тераса.
Димът бавно се разсейва.
На цигарата й се вижда края.
А аз съм на малката северна тераса на един фас живот.
Ще има ли утре?
Да със сигурност.
Просто на празната северна тераса с изглед към големия софийски булевард
наблюдателят липсва.
Къде отиват всички тези хора по това време?

 

Океан

Пак бавно се губиш в мъглата.
Пак си на една ръка от мен,
но в същото време си толкова далеч.
Мислех си, че ще премине,
че скоро вятърът ще я разсее.
И нищо не направих.
Глупакът аз, проклет да съм,
нищо не направих,
а ти бавно се отдалечаваше,
прикрита от гъстия облак,
а той не отминаваше
и ставаше все по-гъст.
Не бях изгубил само теб,
а и душата си.
Просто тяло.
Гледащо, но невиждащо.
Просто тяло.
Слушащо, но нечуващо.
Просто обвивка
желаеща, но неправеща нищо.
Сега като удавник за сламка, държащ се, съм сам в средата на вечния океан.
Подмятан като изсъхнал лист от вълни високи.
И ти изчезна, изчезна като удавник във водата.

 

Просто гледка

Винаги става едно и също:
Идват в ресторанта две хубавици,
сядат срещу мен и започват да се усмихват и шушукат,
винаги гледащи мен.

После цяла вечер мечти,
гледат мен.

И аз се усмихвам.
Правейки се, че не ги забелязвам.

Цяла вечер сън,
а на сутринта,
те просто стават.
Вече не гледат,
те са слепи.
Бавно обръщат гръб
и се отдалечават.

Първа и последна среща…

А аз съм просто една гледка.
Вечерна, лесно забравима,
не кой знае каква гледка.

 

Гората

Колко време ми е необходимо?
Колко години, дни и нощи?
Колко втренчени погледи?
Колко огледала?
Колко задълбочени разговори?

Виждал съм ги, следил съм ги,
но никога не съм ги поглеждал право в очите.
Тези негледащи, втренчени студени очи.
Ходят бавно по тъмни каменисти пътеки,
сякаш наслаждаващи се на собственото си присъствие.

Пътят не е дълъг, ей къде е гората,
където всичко се променя, всичко се преобръща.
Ей къде е гората.
Там, където аз ловецът се превръщам в жертва.

„Било е капан“ – пак в мен нещо крещи.
И аз отново бягам през глава…
А зад всяко дърво – още и още негледащи,
втренчени очи.
Просто присъстват, просто гледат, но не казват нищо…
Даже стон или дишане не се чува.
Само безкрайно, осезаемо присъствие.

Кога ще се осмеля?
Кога просто ще спра?
И ще поема дъх
и бавно ще се обърна.
Да срещна мъртвешките очи.
Кога ще се обърна и ще кажа:
„Назад демоне, тази гора е вече моя!“

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 8, февруари, 2018

Comments

comments