Христина Асенова – 2:34 АМ

Публикациите в днешния ден на електронно списание „Нова Асоциална Поезия“ започват с поредния много талантлив дебют на неговите страници на млад автор от София – Христина Асенова. Редакцията ни помоли хора, които я познават, да я представят и те ни написаха следното, което привеждаме буквално: „Христина Асенова е родена в полунощ на 18-ти август 1989 година. Поставено така е доста скучно, че кой се ражда на 18-ти срещу 19-ти август? Ако я попитате, не би се определила като поетеса, но отлично знае, как да превръща думите в емоция и да живее в рими. Най-стръмната дума в живота ѝ е “достатъчно”. Но все пак – просто дума.“ Страницата за поезия във Фейсбук на завършилата английска филология в НБУ авторка може да намерите под името „Индигов прах“.

 

2:34 АМ

и ако спреш да ме обичаш
аз просто
няма да напиша как си тръгваш

ако не съществува
във поезия
следователно
не се е случило

 

*
всеки чекръкчия
ще ти каже
да не спиш
на дясната си страна.
както аз
всеки път те моля
да не правиш,
понеже един такъв
те е наместил
в мое ляво.
право в сърцето.

но ти все не слушаш
и пак
се завърташ

с гръб
към мен.

 

*
„Обича го“
„Не го обича“
„Обича го“
„Не го обича“
и колкото листенца да попита
Майстора за Маргарита
последното ще е „Обича…
някой друг.“

 

*
от баща си научих
че всички мъже в живота ми са вятър
че не се застояват
че съм поредно хвърчило
всяка моя дума е още един есенен лист
който откъсват безмилостно
и все приставам на вихрите
да ми събличат прищявките
да ми раздират роклите
докато не остана само голи клони
а птиците ми, тъмни сенки
на някогашни надежди
да мръзнат без подслон

като се появи човекът
дето ми каза „ела си при мене“
помислих, че ми говори
на непознат език и побягнах

и никога
не погледнах
наз(ад)

 

сладко от пъпеши

захаросал се е ръба на буркана
с ланското сладко от пъпеши
вкусът му е все същият
юлски
със залци го обърсвахме от тавата
горчиво ни ставаше от лакомия
с черпака гребяхме
като невидели
аз от тебе, ти от мене
после се питаме
как стана тъй, че сме зависими
цяла седмица не се сещаме за друга храна
само сладко върху изпръхнали филии
щото все забравяш да увиеш хляба
досущ като устните ми, дето си ме нахапал
хилим се над коматите
казваш ми,
не си предполагал, че мога
да имам свенлив поглед
аз точно
аз пък питам
как ти точно мен ще обичаш
от всички нормални
дето варят ягоди със захар
малини, къпини, че дори портокали
правят типични мармалади
хвана лудата
дето те кара да белиш
малките жълти слънца
рано рано
преди да изгрее деня още
и пак варим
и бъркаме бавно
обратно на часовниковата стрелка
отвиваме се
а гъстата смес клокоти
и ни пари на пръстите
в края на август по списъците
за покупки от магазина
пишеш да купя плодове
в скоби
само не пъпеши

чудно…
знаеш ли?

на мен и до днес не ми е втръснало.

 

хармонична осцилация

ако ти оближа показалеца
и средния пръст
преди да погалиш тънкия ръб
на страстта
като чаша за вино
ще запея за теб

 

*
изпълни ме почти до върха
или ме пресуши
до предпоследната капка вина
и ще ме чуеш
да ти шептя
или крещя

да не спираш

 

про/ти/воречиво

ще продължавам
да съм все така внимателна
със чувствата на думите /си/
към теб

за разлика от мен
те все още вярват в себе си

 

(aвто)портрет

сутрин се опитвам
дa не те рисувам
но цветовете
от снощните сълзи
сa оставили
твой портрет
по бузите ми
гледам себе си
в огледалото
a всъщност
виждам
само
теб

 

копнежи по вятър

разлетях се във вишневи листчета
розови за романтици
а на мен ми посивяха клоните
оголих се
сега съм щяла тепърва да зрея
а се чувствам вече ограбена
някой тури
първите ми плодове
зад ухото си
сега си свирука

и не ми донесе дъх на море
на сол поне малко
а само пустинен пясък
червен, сух
изжули ми кожата
ослепи ми очите
и само ми скърца по зъбите
като груба целувка
като въжета от вятър
от които ми останахa само
синините по китките

гради ми само разрушения
и си знае, че е виновен
ама се усмихва и казва
„такъв съм“
и се съгласявам, знаех го
такъв си го взех
такъв го поисках
да го затворя
зад четирите стени на сърцето си
не може

да се чувствам излъгана
също не става
защото десетки пъти ми каза
че пръв ще си тръгне
а аз така и не му повярвах
замазвах си очите
с широките му усмивки
и чувах само горещите думи
докато в най-тъмното
ме целуваше

на сутринта ни е студено
докато крачим към такситата
пак сме успали
есента ни брули, казвам
„след теб друг няма да има, ясна съм си“
отвръща ми „не разбра ли вече
че си един от тия хора
дето не се познават
само се мислиш
за предсказуема“

и някак София ми става тясна
затова бягам някъде навън
там вятъра е същия, шепти ми за него
усещам се, че започвам да фуча
ей така, като виелица
ще повикам Декември
преди да му е дошло времето
и си купувам ботуши до глезена
със заешка козинка отвътре
да ми топли липсите му

чак по-късно се сещам
че си забравих книгата в него
оставих си всичките думи
оттече от мен цялото синьо
до последната намастилена сълза
изписах се, изписах го
с най-тайните си думи
които не посмях да му изкрещя
и без това щеше да ги отнесе
като септемврийска шума

и всичко ми е по девет
и даже през девет в десето
скрила съм се, където е най-далече
да не мога да се върна
поне тая вечер да не съм молитва
и дори да ме е страх от талъсъми
да ги няма родителите
да претърсят килера и под леглото
и да кажат „чудовища няма“
има, ама дебнат под ребрата отляво

но той по дишането ги разбира
всичките ми страхове
по въздишките
дето са втори глас
за неравномерния ритъм
на сърдечните ми клапи
познава ме като десетте си пръста
като най-любимото си стихотворение
и ме рецитира на глас
без да пита дали може

и затова с бръснача на ветровете му
си режа косите
майка ми казва
„не приличаш на себе си“
кимам
„затова исках да се подстрижа“
и отвън да отговарям
на непознатата
която ме гледа през огледалата
на очите му

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 8, февруари, 2018

Comments

comments