Божидар Пангелов – Ябълка

Правя поезия (каквото и да означава това) може би, защото е моя опит да изразя неизразимото.

Божидар Пангелов

 

ябълка

кожата ти
хиляди ръце
ще отлепят
и ще те захвърлят

свободна
и оглозгана

съдба на ябълка
отвъд Едем

 

Той е някъде
в пясъка.
Там всички посоки са равни.
Преди някой бе посадил
цвете.
И го поля.
Същият някой премина
отново по своите стъпки.
И каза: „Това му е писано“.
Чуй сега другото.
Хадит за оцеляване.
Вятър издълба миналото.
Пий водата на твоето значение.
Най-ценното е да забравяш.
Човекът, който запазва формата –
умира.

Той постави ръката си
върху пясък.

 

*
тази нощ
и никога
ще те погледна в очите
бял саван ще ме покрие
пяна от вълните

така се ражда Афродита
без Ботичели

 

този свят

в това не(мое) Време
аз съм този, който
съм
и не признавам
атомните богове
пред Цветето
или пък пред
твоята ръка
изящна

 

късо

тъй са къси следите
на лятото
(понякога)
и кожата трепти
от пръстите
които нямат домове

 

*
Сега аз имам бавната
Вода която ми открива
Чисти камъни
Покрити
В наносите тиня
Извикани
От есенните дъждове

И цветовете на японска
Вишна
Политат леко уморени
След лято на пчели
Във ласкава прегръдка

В бездънното отлитане
На тежки птици
Е скрита същността
Като сърцето онемяло
Проникнато
От сенките на
Пожълтелите тръстики
Докоснати с луна

 

*
Момичето, което свежо
(като кълн) сред тъмните маслини
махва, лекичко, за поздрав,
(се разтваря).
Не можеш да отгатнеш
цвета на тънката му дреха,
смеха на вятъра допираш
кожата му нежна.

Жълтата пчела бръмчи…

Заслушан над водите на
гласа ти
и забравил
сърцето си на
стар разбойник,
загръщам в шепи –
капчица.

И се старая
да не трепна.

 

*
на прашен черен път
поглеждам разсеяно
предчувствам златото на майски бръмбари
не бързам за никъде
(Пикник край пътя)

и после идва Зоната
на изумруденото Болеро

 

преливане

красивото няма
излаз

жълто към бяло
нагоре

и тази есен

 

сън

лъчиста е
луната тази нощ
Рождественска пара̀

 

Omnia mea mecum porto*

Биант, един от Седемте, не взе
(когато персите дойдоха) оръжие
тъй славно като на Седмина срещу Тива,
нито книга изпълнена от мъдрост за сега.
Не.
Говори се, че казал:” Omnia mea mecum porto”,
тъй както всеки просяк казва и напуснал ( скришом)
горящия и в отломъци превърнат град.
И казват още, че закупил( със какво ли)девойките,
които ( може би) спартанците са взели за
робини. И ги върнал като дъщери.
Не искам и да мисля . Omnia mea mecum porto.
Бъдещето си е тяхно при бащите им в позор.
Да.
Умря преди съда да произнесе присъдата
(тъй справедлива) на гърдите на детето.

И казва: „За всичко хубаво благодари на боговете”.

*Всичко свое нося със себе си”-лат.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 8, февруари, 2018

Comments

comments