Александър Арнаудов – Животът е болест

Поредният много силен млад поет в непрогледния ъндърграунд на Нова Асоциална Поезия, от който се социализираме единствено отвъд – Александър Арнаудов, ни изпрати своите най-нови стихове от самото сърце на мрачна Шотландия, където понастоящем е студент. След размазващия си дебют миналия месец на нашите електронни страници, Алекс пише все по-талантливо, безкомпромисно и апокалиптично. Запомнете това име!

 

животът е болест
която сами лекуваме –
надрусания цвят на сълзите
кара цветята ми да растат
заедно
ръцете ти издигат прегради
пазещи ни от змиите отвътре
искам да се обясня в любов на очите ти
докато вървя
една стъпка пред щастието

 

жътварят

на Мартин Костов

за да те намеря
прекарвам ръце през
сухите облаци
и стигам там
където ни запомних
две кучета
в глутницата на вълка любов
ще се развихрим
на шестото пришествие
раздавайки жито
за дошлите
в края на молитвата

 

живот

времето
е безсмъртно чудовище
не ни остава
нищо друго освен
да направим
всичко

 

зима

пада първият сняг
топи се бързо
любовта ни не се топи
падаш само ти

 

машината за живот

танцувам
с думи
останали в
ненаписани книги
преди да се науча
да чета

 

смисъл

изстрел
заглушен от бащиния глас
като молитва
отваря клетката
на първородния син
спрял да брои
годините
след смъртта си

 

патриот

Ангелите знаят, че Истанбул не е Витлеем.
Нито е Константинопол.

какво е
трети пол –
знае само
сърцето
моят gender
е човек

 

вълк

зад бесният
рев
на хищник
трепери жертва
на сърцето
така е писано
за много години
да се задавиш
с мен –
виеща мърша
с твоя глас

 

вихър

пътувам далеч
вените на въздуха пулсират
зеницата е развален компас
видях красота
на юг от сърцето
там е окото на бурята

 

сводник

ловецът прицелва
диханието си
спряло
в полета на пеперуда –
последното име
на неговия грях

 

риби

I
плъзгаме се
по повърхността
без да сме заедно
разтичам се
ти си с друг
спирачки няма да
натискам
две сърца
катастрофират
като майка
обичаща сина си
докато го дави
в кръщелната вода

II

обади ми се
преди да потънеш
искам за последно
да ти кажа
че те обичам
нека напоим
земята
под кожата
и се срещнем
отвъд сърцето

 

заради теб
ще ходя бос
по слънцето
за да усетя
земята под краката ти

 

целувам земята под краката ти

ще играем на богове
погребани
в небето
водещо към изгрева
с теб

 

осиновен

плащаме си греховете
с детски спомени
строим статуи
на самоубийството
искаме
венци за жертвоприношение
желаем да бъдем създавани
докато смъртта не ни раздели

 

отвръщам на удара

раста
с децата
готови да
превъртят
играта на живота

 

липсваш

на Йоана

сбогом
с първата ми
усмивка
до следващия път
когато скръстим ръце
в черните ти коси
и се родим
оплетени един за друг
с корени до небесата

 

среща

пропуква се леда
под невидим прозорец
скитаме безделно
в търсене на
второ сърце
и прегръдка
която да зашие
всяка рана
отворила врати
зеещи в очакване
на сложни думи
които ще научим
когато дъждът
напише
душата ми

 

дълбочина

смъртта е предсказана
от халката
на давещо се момиче
избрало да
рисува света
с родителите си

 

юда

в границите
на невъзможния живот
второто ми сърце
ще ни роди обесени

 

на земята
всеки дявол носи кръст –
заместител на сърцето
с което не ме обича

 

нечовек

самотата ме задушава
няма да има друг
път
по който да намеря себе си –
половинка
превърнала се
в цяло

 

родители

бащите обичат
повече когато умрат
докато разделим
кръвта си
ще разберем
че избираме
как да се
отгледаме

 

луд

помня
как умря
осиновен от спомен
за несъществуващо
лекарство

 

естествен подбор
един или безброй
грехове
пак идваш при мен
ставаш човек

 

ако съм теб
за един ден
ще те намразя
ако си мен
цял живот
ще ме помниш
като белег
на лицето
делящ
две очи
гледащи различен свят

 

химн

ангелска песен
изтрила
човека от човешкото

 

в сянката на студа
светят
снежинки покровители
на вечното

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 8, февруари, 2018

Comments

comments