Васил Прасков – Празници

Сърцето е сестра на съня, но както казва Фасбиндер – Керел няма брат: Васил Прасков се самоубива само на национални празници и в новия зимен брой на списание „Нова Асоциална поезия“.

 

животът ми започна с теб

ако щастието
е смисълът на живота
той няма
никакъв смисъл

 

обичам душата и тялото ти
като живота и смъртта
крия сърцето си под кожата
и зад облаците

животът не продължава

 

писането на стихове
е като секса с трупове –
наричат те поет
но знаеш че си некрофил

 

залезът на боговете

всичко което ме прави по-силен
ме убива
бавно и мъчително

 

литературен фронт

след аушвиц не може
да се пише поезия
трябва да се правят
само свирки

 

януари

вали сняг над концлагера софия

не се четат субтитрите на зимата

вместо мен живее смъртта ми
но умирам аз

 

февруари

лятото идва
като януари без сняг

децата прохождат
но къде отиват

къде

 

граница

тялото ти е вечен сън
с двойно гражданство

напускаме
земята на небето
и ближа съня ти

 

our lady of the assassins

на Ивайло Мерджанов

революцията дойде
три папагала няколко мумии
едни и същи влюбени неща
ленин затваря пианото
смъртта ни прави деца
пада отупва се
продължава

 

god save the queen

винаги съм подозирал
че когато джони ротън крещи
ноу фючър
а ленард коен пее
бъдещето е убийство
имат предвид
разпятието
и апокалипсиса
но все още няма
доказателства за живот
след пънка

 

цветята за теб са тези на гроба ти

върнахме се там
където винаги сме били
заспахме в чудото
в зимата на рая

 

любов

стих си
Бог те пише
сърцето те публикува
дяволът те чете

 

свобода

светът е устроен така
че ако си чувствителен и интелигентен
отиваш на кино

но какво ще гледаш там
избираш ти

 

книгата на живота

ябълката в рая
е първото
любовно писмо

 

рай

езикът е змия
не пълзи на едно място
и бяга

как да кажа че те обичам

 

лъв

вярвам в любовта
както вярват в зодии
но искам да повярвам
както вярват в Бог

 

любовта ми е мрачна трева
гледам те от нея
с очите на всички
смъртни животни

 

няма друг свят освен теб
ти си реките небето
думите очите
хората

ако това е светлината ти
каква ли е тъмнината

 

равновесие

да се търкаляме като зар
в кожата на мълчанието
гледайки се в очите
тежка като пеперуда след дъжд

 

когато ми трябваш се раждаш
на другия ден
прерязваш вените на небето
белите пясъци на зимата
дишат под кървави облаци

 

чувство за собственост

стъписан от нежността
моето насилие е бездействието
владение без притежание –
джобните на синовете ми

 

любов

дяволът на очакваното
и ангелът на неочакваното
умират
по очите ти познах
че това е всичко

 

от 2 до 5

и да не е достатъчно нека да
си вървим
лежи с ударите ми кучето
сред обувките в коридора и стъпалата
брат ти е друго тялото друго
сестра ти и ти
изяж си палтото свали си палтото

 

загуба

поднебесната империя наказа чувствата
осиновеният срам раздава втори награди
тихо издигащи се чукове
в ръцете на деца

край магистралата селяни
играят карти
валета с изтрит гръб
на обърнати щайги

151

 

je ne regrette rien

подписвам се
под живота си
със самоубийство

 

любов

не съм
като едит пиаф
и съжалявам за всичко

 

частни пороци, публични добродетели

всички влюбени мастурбират
на мястото където нямаме среща
но аз цял живот ще чакам
да те видя

 

сърцето е сестра на съня
животно опечено бавно
сънят блести от тавата

 

радост

отчаянието
е най-чистата радост
че един ден
всички ще умрем

 

празници

на 1 май
анархистите четат чехов

дамата извежда кученцето
носи пликче за лайната

на 1 юни се самоубивам

 

рай

дъждът спря
като влак на небесната гара
и от него слезе тъгата ми

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 8, февруари, 2018

Comments

comments