Ивона Иванова – Аз пиша смъртта си

Започваме публикациите в новия февруарски брой 8 на електронно списание „Нова Асоциална Поезия“ с последните стихове на неговия редактор д-р Ивона Иванова.  „Аз пиша смъртта си“ – нашето издание има един-единствен постоянен адрес  и той е – отвъд!


младост

висят бедрата ми от масата
проклятия са всичките съзвездия
и вдишвам смърт от твоята усмивка

 

спасителят в ръжда

марширувай по клепачите ми
спаси ме от себе си
убий минотаврите
и после да те няма
искам чудовището
от гардероба
да ме изяде за закуска
и заедно да изчезнем
към нови дъна

 

цветя през декември

дишам през три вида депресия
никога няма да разбера коя съм
мога да поема цялата светлина
от небесата на лицето ти
задухът който получавам
докато стоя на опашката в магазина
ме кара да мисля
колко изгреви и залези
пропускаме когато сме пияни
как все повече приличаш на майка си
а майка ти не е щастлива
на жените животът им тръгва добре
докато не осъзнаят че са красиви
тогава вече е късно
вървя по магистралата на дланта ти
дълго е и няма табели за изход
и си спомням оная баба
която ми каза че съм медиум
никой не може да избяга от себе си
чувам те как крещиш че
от която и страна на емоционалното влакче
да се намирам
ти пак ще ме обичаш
но аз съм надолу
от доста време съм само надолу
не е нужно да си тръгвам никога
ти ще си тръгнеш от тоя пожар
всички сме маймуни
живеещи в хубави къщи
забравили еволюцията
имаме много религии
но Господ вярва ли в нас

 

великото изпразване
което е поезията
дава ти всичко
и нищо
едновременно

 

tentamen suicidii

аз съм сомнамбулка
с апатико-абуличен синдром
не изпитвам удоволствие от нищо
гледай през мен и мълчи
игнорирай ме като огнище
ще ти осигуря исхемия в мозъка
и много добро погребение
не искам да съм себе си
не искам
Боже прости ми

 

начертани диези
по небето
и хора с деца в колички
вместо кучета
панаир на суетата

 

клатя се на терасата
работя в болница
и имам чувството
че не се познавам

 

*
аз съм равна на празен хладилник
тъмно начало
обострен гастрит
липсващи чувства
празнични лампички
всичко отвъд
нямам пулс

аз съм равна
равна
равна

 

*
хората пишат книги
аз пиша смъртта си

 

*
не ме интересуват
безмълвните ти сблъсъци
със себе си
емоционалните недъзи
и че няма смисъл съществуването
искам да слушам как смехът ти
отеква в празния свят

 

into dust

не можеш да ме уплашиш
с любовта си
или със смъртта
най-лошото ми се е случило
чакам края

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 8, февруари, 2018

Comments

comments