Ивайло Мерджанов – И какво като няма да ме четат

Смисълът на живота е провалът, любовта и надеждата са единствено de profundis. Светът отдавна е отишъл по дяволите и няма нищо по-хубаво от това, защото продължаваме отвъд. Честит рожден ден в началото на нашето съществуване на новия ни електронен адрес и в апокалиптичния изгрев на осмия ни февруарски брой – на нашия вожд и учител – огромният Ивайло Мерджанов!

 

апология на поезията

еднаквите проблеми
любов самота смърт
дават различна поезия
и това е най-хубавото
останалото е
самота и смърт

 

моя

разпитах и свидетели
нищо
не може да разбие
сърцето ти.
ти не притежаваш такова

 

зверилник с редки експонати

трябваше просто да се удавя в мълчанието ти
като котка в чувал вместо да те следвам като вълк
през годините в които още имах остатъци от разсъдък

 

вертепа на нощта

вървях по мрачна улица на самотата в пияните червени сенки скрит
от пожареното зарево на неистовата им еуфория гробна

отровен повръщах истините на твоята нощ
повръщах разбрал всичко за нощта ти

въпросът осъзнаване морска болест разболяване & полудяване
или неясно какво друго вече не стои пред мен

ден на ден реч предава

по мрачна улица на самотата си вървях и тъмен е пътя напред
а в заревото си далеч гърмеше карнавал в площадно-гробна еуфория

и нощ на нощ знание открива

и не срещнах в пътя любовта си
тя бе далеч от мен в нощта
и не питаше за истината

 

верни на себе си, верни на нощта

заради теб изтръгнах
похотта от утробата си
и я положих в краката ти
а ти замина с първия
който се увъртя

 

романтизмът обяснен за деца

романтизмът
не е цветя вино и свещи
а самота гробища
и край

 

демон

видях ангел на съня в златна светлина
той ми прошепна ще живееш вечно

не се събуждай
ще живееш

вечно

 

клада & корида

животът е на две метафори от смъртта
мълчанието включва една от тях
мислеше си че побеждаваш
но виното попива в гроба
нямаше какво да сторим
изгубихмe вечността
любовта ни е като мухата
живее по няколко дни
продължаваме завинаги напред
към последното място
и в ада не могат да ни търпят
тъгата ми е злобна и пияна мащеха
а ти си й заварената дъщеря
дявола е с най-голямата агитка
няма значение че обичаш киркегор
поезията не е занимание за доволните
поздравявам те с хубавата дума
налудообразуване
близка по смисъл до смъртта но
добре ми е че пострадах
удачен цитат и жълт светофар
катастрофа на кръстопътя
вечния крах на революцията
излетяла през предното стъкло на историята
цял век озовал се в моргата на времето
нямаше те само три дни
нямаше те само пет години
нямаше те никога а трябваше да си винаги
сиви като гробен камък очи присмех
и плашещото нещастие
закодирано в приказките
сърцето не е тояга да го окастриш
потвърждава се завръщането на лудият
в края на това стихотворение
проточило се като терапия с гадни лекарства
в кинофинал с очакван край експлозия
сливане на леки ядра синтез
и още един път налудообразуване
безкраен мартиролог поети и злодеи
ръкопашен бой и граната хвърлена
в стаята на въпроса важно ли е
втората книга задължително под въпрос
другарчетата като врагове и обратно
към тъмната страна на любовта
опасна като гравитация притегляне
влизане в христоматията по нещастие
премятане в литературен план задно салто
фукане с фуко и получаване на наградата псевдо
по кривата пътека към безкрая на самотата
и светкавицата с която бурята удря
вината ми право в челото
вземи чукът и не забравяй камшика
в двойното дъно на приятелството
изгнилия дънер на братолюбието и прочее
и всичко това пред небесното лице
на невъзможното обичам те
вкупом с онова което ни прави
именно толкова трудни за оцеляване

 

рими за слухарчета & поети

през цялото време
казвах обичам те
а ти чуваше
стихове

 

океан от щастие

да щастието е океан
хората ще го преминат
на борда на титаник

 

обещание един път

ще ревнувам всичко което си докоснала вдъхнала пожелала сънувала
ще ревнувам погледите ти към дъжда и морето бисерите на сълзите ти скритите най-дълбоко копнежи снега целуващ малките ти следи
синята пустиня на тъжната ти вечерна скука
вялите усмивки на безразличието ти вярата ти вятъра мъглите
заплитащи в хладната си коприна косите ти –
ще ревнувам всичко което си написала премълчала изстрадала изплакала скрила в най-дълбоката тъма на душата си
заровила в гробището на паметта си
страстта ти към забраненото престъпното грешките вината отчаянието ти
ще ревнувам онова което те е превръщало в пламък и нощна пепел
в сподавени викове на самота безсънна
в тъга по несбъднато докосване и съжаление за неизживени
нощи на мимолетна страст и нежност
в изящна цигулка на болката & желанието
в камертон на скръбта & надеждата прави бяха глупаците
които те съветваха стой далеч от него ще те обсебя ще те владея
ще те превърна в огън в лед в ледена вълна в тишина в трептяща нота
в болно и плахо мълчание в стих
дето няма да се хареса на жадната за полуистини тълпа
в невиждана картина в игра с плачевен финал
в любов несрещана нечувана досега в лира звънтяща
насред самотния ти мрак искра полет сред звезди вихър светлина
пожар без извършител и доказателства гняв пепелище на чувствата –

стой далеч от мен

 

ти

избра да ридаеш в спомените си
да плачеш над ковчега на любовта си
вместо да целунеш огъня който ти нося

 

диаманти за прислужницата

вървиш по следите му
стъпала в йерархия
стъпала в нищото и накъде

с теб правим този свят единствено възможния
като единствена любов
несрещнала гроб никога

такъв какъвто е –
грозен и болен като моя гняв
красив и лош

като теб

 

почти плагиатски стих по песен на песните

аз ще бъда
печат върху сърцето ти
на който пише

обичай
докрай

 

защото без теб няма спасение

всеки път след разговора с теб
остава оная пустота която

оная пустота
която

 

но идва мрак

оня час когато алкохолът
не ти дава вече нищо а самотата
идва да ти отнеме всичко

 

напасването на душите

твоите дни са мои нощи и тук
ще се разминаваме докато
светлината не погълне всичко

 

след теб живот няма

понякога мисля
трябваше
да си ида след теб –

но после се убеждавам
няма ме

някаква сянка
тук

пише
стихове

 

гераците 2.0

пръстта върху гроба на баща ми
не беше слегнала когато вече ти братко
търсеше купувач на къщата му

и ето малко повече от година
подир смъртта му си готов
да я разтикаш и да забравиш

успя ти братко
боклук с боклуците

 

кръстник

хората се стряскат доста ако си инжектираш ракия венозно
минути след като си им говорил за идеята на кант
че човекът е сам по себе си цел и самопостигаща се реалност

 

а в думите витае черна тишина

отпърво са заинтересовани после
решават че просто искам да ги чукам
накрая разбират че и това няма да стане
(откачено копеле си ти) и обидено млъкват
навеки сбогом любими мои обичам ви от тук
до ада дето го продълбахме в неистовото
гробищно мълчание на поезията аз съм
си виновен за това обичам ви до края
скръбни ангели на черната тишина

 

«мислех че ще скочиш»

засилвам се и достигам ръба на мълчанието
скачам –
долу ме чака бездната на поезията нищото & смъртта
горе ме чакаш ти –
отвъд високата синята граница на небето и сълзите

скачам

чакаш ли
ме

 

нова гробна надежда

налага се да обяснявам
че не сме се ебали
а съм писал поезия

подава ми ръката си: уважавам

любовта е най-лошия трип
който съм имал

прекалени са ми
отсякъде

не познават думата смирение
не признават човека
ако не им го сложи тясно

думата завинаги за тях е
вечна скука
въртят се около разнообразието
на вечния нечий пулсиращ
казва си лоша съм
и се наденва на него
вече е добра
вари ти манагуа

едните ги ебеш за да стоят
другите не ги ебеш
за да останат

а си винаги сам

те не вярват в самотата си дори
когато са самотни
не я разбират

можеш ли да ги съдиш
прекрасните пички дами жени
блудници чудни

кура ми нажежено желязо
потъва в маслото
на машината от плът и красота
машина за ебане
и деца

когато прочетеш този ред прекрасна
кура ми
не се вестявай на гроба ми
не ми трябваш повече

трябваше ми задника ти
на красива жена раждала майка
трябваше ми още стегнатата цепка

говоря за смеха ти не разбираш ли
при теб радостта започва
още на ниво звук с невъзможното ти «р»

не искам да те слушам как свършваш
както и ти не искаше
да виждаш изгрева на душата ми
празнуваща около тебе и мрака в сърцето ти

гадна чародейка всеки път
с различна програма на лудостта си

нямаше за какво да се хвана знаеш го
магьосница с очи на цвят бетон

хвани се сега за чепа на битието
и духай докато приключи
с белия водопад под зениците ти

всички се подиграваха на обичта ми
но нищо не може да се сравни
с твоята липса на любов към мен
горда и нашишена нанизана в мрака

разтворила големите руси очи
издишваща огъня на страстта

кура ми

живота е най-гадния трип
който съм имал

пъстроока пустинница
да беше по-малко луда
равна нямаше да имаш

и сега нямаш

изстрелях всички патрони
върви да правиш свирки от дън душа

и да изчукаш чепа на галактиката
коравия кокал на времето

метафизичка и физичка едновременно
не ме карай да се връщам към края

казваше ми стой на светло

отличничка ти
синчец в моравата на смъртта ми
влюбен бях в теб

жена не бях докосвал
имаше малки цици и ханш за раждане

ухаеше на жена и ягоди
дори потта ти беше красива бисерна

обичам те

сега какво стана
носиш ли блузата му
след спорта на сутрешния разгон

да можех да те изпия от чашата на светлината
но ти си обратното й начало
другата страна на небето

прости ми
прости ми
обичам те

ще се видим оттатък надеждата
на гробната трева

любов моя
курво

наеби света
бъди щастлива

 

и какво като няма да ме четат

очакваш да те лъжа като
другите надеждата не е
истинския път в поезията

 

за вашето шибано житейско училище

началото е едно и също –
обещание за щастие до края
краят е един и същ агония

до отвъд

 

няма нужда от овации

свободата ми е залезът
който не споделих с никой

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 8, февруари, 2018

Comments

comments