Слави Томов – Аркадите на нощта

Слави Томов е автор на два романа и една книга с разкази. Живее в Бургас. Казва за себе си, че се интересува от хибридни литературни жанрове, с афинитет към синтактичния изказ. Ярък автор с характерен стил, който не може да бъде сбъркан, неотклонно плуващ срещу течението на съвременната българска проза.

 

*
Постой 5 мин. из баровете до сините докове в Бургас пълни с : играчи, тираджии, докери, биячи, бандити, куртизанки и пиши поезия…

 

Любов

Помня Фелице. Помня и Дора. Помня и Милена. Беше една и съща жена. Помня я с булченската рокля, с която бе избягала от психото. Помня и страстта й по Kafka. Когато пристигна при мен до сините докове. Хидратирана. Премръзнала. И аз се чудех, какво да я правя. Фелице. Затича се към мен. И се метна на врата ми натъпкана с успокоителни. Хвърли се. И ме нарече Стилитано. Героят на Genet. С автоматичния нож в пристанището на Марсилия. Не бях никакъв играч. Нито бандит. Бях писател. Свалих якето си и и го дадох. Прибрахме се. Пих бира. Фелице чай. Говореше несвързани неща. Плачеше. Смееше се. Искаше да се съблече. Не исках да се съблича. Сложих я да легне. Пак плака. Плачеше и ме стискаше за ръката. Накрая заспа. Спа 36 часа. И аз не пуснах ръката й. Обичах тази жена.

 

*
Лудостта ми не ме напуска и през 2018-та. Епистоларни неврози. Пак заплашвам любовника на моята Мелинда. Кучи син го наричам. Мекотело. Долен страхливец. Не ми отговаря. Като се уморя, разгръщам Inferno на Strindberg. Класика. Проклет шведски гений. Книга за психическия му срив. Аз нямам никакъв срив. И пак почвам. Искам да се стреляме с него. На плажа. Или до пристанището. Където си избере кучият син. Аз секунданти си имам. Пияни, ако трябва. Но ще се стреляме. Пак мълчи. Пиша любовно писмо на жена му. И тя мълчи. Всички мълчат. Само знак да ми даде. Срещаме се. Отброяваме крачките и стреляме. И аз ще бъда с бяла риза, мили мой Александър Сергеевич. С втъкнат Евгений Онегин зад токата на колана. Под едно небе от пияни серафими и над фосфорния неспокоен залив. Coda Ezra. Нека всичко се свърши. А Мелинда. Само бих й сцепил устната и пак сам се прибирам.

 

*
Стоим в един бар с Луиза. Пием martini. Пием martini и аз я целувам. Целувам я, събличам сакото си и пак я целувам. И Луиза. Слави, хората ни гледат. Нека ни гледат. И Луиза пак. Слави: гледат теб. Махни от джоба си тази мъничка книга на Rimbaud и си откачи този старомоден часовник с дълга верижка от елека. Скрий това дълго цигаре и тази сребърна табакера. Слави, не живееш в 19 век. И тази риза тип ‘жабо’ откъде я изкара? Имам чувството, че ме прегръща поет от времето на твоите романи пълни с дилижанси и револвери. Дрехите ти зяпат бе Слави, а не че ме целуваш.

 

21, 22, 23 май

Сънувах Dover. Млечните мъгли. Паважът. Отсреща – френският бряг. Обърнатите лодки. Имам афинитет към Северните страни. Географски фетиш. Норвегия, Финландия.
Движа елегантен. Усилени упражнения. Шевовете на ризите ми (изпукват), когато ги обличам. Въпрос на време е да разбия носа на един Университетски преподавател по литература. Ще се срещнем, някъде, някога. Удрям лошо. Категорично. Разплакват ме идиотите.
Започнах да пиша книга. Искам да е съставена от сурови, оголени изречения. да присъства wiederholungen. Написах 5 или 7 истории. Няма истории.“A story? No. No stories, never again.”
― Maurice Blanchot, The Madness of the Day
Избягвам комфорта. „Комфортът те прави зависим“. КОМФОРТЪТ ИЗОЛИРА – Walter Benjamin. Пиша пиян, бос, гол до кръста. Лош период. Мразя лятото. Нямам климатик. Консервирана зима. когато пиша през лятото, изреченията заприличват на женски обяснения…
Познат. Диагноза рак. Ходи на химиотерапия. Преливат му кръв. Храчи кръв. Възрастен е. Топи се пред очите ми. Преди дни свещеник пристига. Питам го: какво е станало? Имам лошо предчувствие. Той: какво да е станало? Нищо! Усмихна се. Все още нищо не е станало.
Ще я нарека Ж. Видимо ми се предлага. Възрастта! Ако направя първата стъпка – ще заприлича на някакъв инцест. Разлика в годините. Отбягвам погледа й. Ръся клишета. Сменям като невротик темите. Започна всяка вечер да ме чака. Накрая се отказа. Сега ме заговаря приятелката й. Ролята на Бог Хермес ли играе?
Препрочитам пасажи от The Consumer
Гняв. Трупам гняв. 12 часа – полунощ. Пия в някакъв транзитен бар бира. Сигурно ме мислят за луд. В дъното някакви бизнесмени. Да вървят по дяволите. JEAN GENET не ми излиза от главата. Гръмва музика. Силна светлина. Някакви момичета започват да танцуват по пилоните оскъдно облечени. Та, аз съм виждал тези момичета. По улиците през деня. Нормални момичета. В Eclessia catholica или в Ortodoxa.
„Това прави с теб нощта“ – Селин
Карам се с търговците. С продавачите на риба. Със сервитьорките.
Сприхав.
“1:52 a.m. His favorite nightcap—coffee and Benzedrine.”
― James Ellroy, Perfidia

 

Една история за Слави боецът и Рокси – Софиянката

Вчера се обадих на Рокси от София. Имах атака на меланхолия и тъга. И тя. Пиян ли съм бил? Или откачил тотално? Сипя й приказки нежни. Да не била момиче на повикване? Или проститутка? Много бързо съм забравил думите си от лятото. Подлъгах я. Исках нощен Бургас да й покажа. Добавих, че вече съм зрял мъж и не правя глупости. Пристигна тя. И аз и подарих букет от жасмини. Не й се нахвърлих. И тя се впечатли. Вървим си ние около доковете. И аз с бастунче. Какво ми имало? Казвам, стари болежки ми се обаждат. Старост. Брада съм пуснал. И тя се хили. Да не съм хитрувал нещо. Показвам й дискретно болежката. Шев. Дълъг като изречение на Broch. На левия ми крак. И тя О! От къде било? Отвръщам от ръкопашни схватки с пияни моряци. Впечатлява се. И пак вървим. Толкова мил съм бил. Внимателен. Зрял и улегнал мъж. Не съм миришел вече на бира и тютюн. Не съм заглеждал минаващите жени. И аз пак: Остарях, Рокси. И тя ме хваща по силно за ръката. Хваща ме тя. Ама само се чудя, как да сваля роклята й. Вървим си. И някакви хлапета нещо почват да занасят Рокси. И тя: Слави!. Обръщам се. Шайка сополанковци. Правя се на уплашен. Още повече на подбив ни вземат. Паля цигара. Наобиколили ни. Хм. Майтап си правят. Огънче ми искат. Усмихвам се. Бъркам в джоба си. И вадя автоматичния си нож и казвам: Кой е първият, сладури? Отстъпват. И Рокси:
– О. Слави

 

*
Рокси ми вика. Слушай бе, Слави. След като Рони ти е толкова голям приятел, защо повече ходиш в бара при него, а на мен не обръщаш никакво внимание, това ме наранява. Наранява. Ако Рони го обичаш толкова, нека той ти глади ризите, бе Слави. Мръсник бил. Забелязала го тя, как я зяпал дръзко в деколтето. Господи. Искаше срещу Рони да ме настрои тази жена. Освен това я бил един път, опипал зад гърба ми. Отивам аз при Рони. Викам му: Рони, ти харесваш ли моята Рокси? Да не съм се обиждал, ама на вещица приличала. Вещица. С вещици значи аз спях. И пак: Рони, ти някога неприлични намеци да си правил на моята Рокси? Луд ли съм бил? Не била негов тип. Подвеждала ме нещо. Да ни развали приятелството от 100 години. Прибирам се аз. И Рокси се кипри пред огледалото. Оу. Слави. Рано съм се бил прибирал. Рано. Намърдвам се до нея. Идва ми да я нашамаря цялата, понеже ме злепоставя пред стари приятели. Така. Едва се сдържам. Ще й сцепя устната. И тя. На врата ми се провесва. Провесва ми се. И ми вика:
– Слави, затвори очи.
Затварям очи.
– Слави, отвори очи.
Отварям очи.
Господи с розова нова впита рокля.
– Рокси, къде ми е кредитната карта?

 

*
Из Algarve. Из Alentejo. Твоите пръсти в моите пръсти. Когато изчислявах буквичките, Себастиана. За да стигне мястото. На дясната ръка- JEAN. На лявата- GENET. От палеца. Когато лежа в нок даун и промиваш устната или сцепената ми вежда със спирт, понеже нямаме риванол, нямаме риванол, но имахме любов
някъде в предградията,невидими за полицейските автомобили, където в lanistae се усукват платинени Марии по седалките в цвят на праскови и пият шампанско, а ложите са пълни с митични герои с условни присъди, pimp-ове, крадци и доносници – гърлата им броят по слънчевите часовници – Thracians, Mirmillones, Retiarii и Secutores. и когато прасците им стегнат обръча на небесната арена в Brest, ще притихнат, за да се чуе – Ave, Caeser, morituri te salutant.
Lisa De Profundis (Out of the Depths of Sorrow) … как в някакво безкрайно canto в ореоли от oleanders gospels ме носят с театрални салюти, а зад мен – архитепални оплаквачки жадни за мъжки ласки, влачат болничните шлейфове и ми шептят, какво да му отговарям, когато започне да ме пита
My God, why have you forsaken Me?“ как процесията пълзи през библейските потопи на edmond jabes, Never water over water Never water for water; вия за вода, а оплаквачките Марии с втъкнати сини жасмини в косите, мажат устните ми с лидокаин и зехтин – нарове, нарове.
как reverend orthodox небесен пратеник разгонва атаките на следобедни Марии за олтара. качен върху burgunde плюш в някакъв едемски Colosseum. им сипе сведенборгови и болдуинови представи за вечните мъки, на тях – кокетките, чиито дантели миришат на канела, а вечер – отхапват райски ябълки до доковете, където вятърът носи червен пустинен пясък от Танжер и се вие около глезените им, небесни куртизанки чиято солена слюнка заглажда аркадите на нощта.

 

*
Три месеца писах любовни писма на Маргарита от София във FB. Наричаше ме галантен джентълмен. Четях за стил Flaubert и пишех на Маргарита. Наричах я ‘кадифен небесен Ангел’. А тя добавяше , че съм бил дързък любовник. И един ден ми дойде на гости. И аз се наконтих. Обръснах се. Загладих косата си с брилянтин назад. Облякох бяла риза. Бяло сако. Бели елегантни обувки. Сложих си сламена шапка. И в джоба на сакото синя копринена кърпичка. Освен това, имах един проблем аз. Стари травми. Понякога леко понакуцвах. И пак четох , но Тургенев и взех, че си купих ненатрапчиво бастунче. Купих си и ароматни пури. И бам. На срещата. И Маргарита като ме видя. Изтърва куфарите си. Довлякох проклетите й куфари в един хотел. И й казах под ръка да ме хване. Хвана ме тя под ръка, за да я разходя из плажа. И както си вървим. Маргарита ми вика: Слави, защо хората се обръщат и ни се смеят зад гърба? И аз: понеже нямат стил mia cara.

 

*
Във Whatever Мишел Уелбек описва брилянтно стадиите на депресията. Искам да кажа, че през онази зима имаше много изхвърлени мъртви делфини по плажната ивица. Живеех близо до пристанището. Миришеше винаги на замразена риба. Освен това приключвах и с три жени. Рокси. Мел. Луиза. Омръзнало ми бе да им бъда екзистенциална опора. И трите ми признаха, че ходят да се чукат с други мъже. Пратих ги по дяволите. Изпратих ги с думите: да ви го набия, дълбоко гърло, долни отрепки. Свърши се. Беше на blind love на swans. И тупнах пак сам. Пих много време из баровете. Залагах на боксови срещи. Губех. Печелех. Довличаха ме пиян. Или преджобен. Накрая дойде лятото. Пиех по цял ден бира с лайм. И един ден просто сложих бялата си риза. Зализах косата си назад. Обух красивите ми кожени обувки. И поръчах много шампанско. И просто поканих хора. Всякакви хора. Както Getsby. Знаете ли защо Гетсби е давал партита? Попитайте ме на ‘лична’. Ще ви кажа…

 

*
Прибирам се една Коледа. Пак сам. Сам и тъжен. По Коледа нито баровете работят. Нито куртизанките. Довлякох се аз с 2 стека бира и седнах вкъщи на летния ми шезлонг. Отворих Lowry. Затворих го. Нещо липсваше. Огледах се. Ама разбира се, елха. Елха Небесно отче. Хубаво. Ама откъде елха по това време. Стоя си аз и скочих. Взех една празна бутилка от скъпо шампанско и я сложих на масата. Обвих я с целофана от цигарите ми за празничност. И почнах да ровя из скриновете и чекмеджетата. Останали неща и спомени от моите любови, Света Дево. Гребенчета. Панделки. Гривнички. Герданчета. Мънисти. Шишенца от парфюми. Изкуствени ириси и жасмини. И ги закачих около бутилката. Накрая взех една свещ и я втъкнах в гърлото. Запалих я. Моята консервирана любов, Небесно отче. И както я запалих, загасих лампата. Загасих я и седнах. Отворих си пак биричка. Усмихнах се. Докоснах кутийката до бутилката и казах: Наздраве момичета. И честита Коледа.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 7, януари, 2018

Comments

comments