Павел Павлов – Троянски кон

Сърцето е троянският кон на живота и винаги има какво да превземе. Представяме ви втората публикация в списание „Нова асоциална поезия“ на Павел Павлов, който направи своя поетичен дебют на електронните страници на нашето издание през миналия месец. Авторът тогава себе си по следния начин – „Казвам се Павел Павлов на близо 32 г. От Горна Оряховица съм, но от три години живея на село. Обичам природата и да разсъждавам върху невидимата й част. Върху невидимата причина на всичко. Ерген съм все още, търся причината да не съм.“

 

По котарашки

По котарашки
ще разнищя
парцаливата ти
фасада,
докато не стигна
до добре балсамираната
ти сърцевина.
Ще задълбая,
докато не открия
вмирисаната ти
от хилядолетия същност.
Ще ям от нея
и с присвити очи
ще легна да медитирам
върху ребрата ти.

 

На път

Обеца си ми на ухото.
По точно си на обецата ми.
Хилиш се и се кикотиш,
но не мога да отворя прозореца
и да ти се скарам.
Не искам.
Често се люлееш толкова силно,
че падаш в ухото ми,
пързулваш се надолу
и падаш на тъпанчето.
Скачаш по мембраната,
правиш салта като луда.
А в главата ми звучи
шамански барабан,
призоваващ ме в пътуване.
Често давам на заето
отсъствам от себе си,
в себе си.
,,Човек е човек, когато е на път“

 

Пикник

Пека очите ти
на шиш.
Любовта на мъжа
минавала през
стомаха,
а всъщност
е сляпа.
Ушите ми
са крилата
на пеперудата
в стомаха ти,
чувам полета й,
и съм глух.
Само топлината
на огъня
е осезаема.

 

Троянски кон

Не спираш да снасяш
бръмбари в главата ми,
които правят и последния
ми здрав разсъдък
на топчета.
Търкалят ги надолу
по чакрите.
Обстрелвам те с тях,
докато не падне
и последното ти укрепление.
После ще вляза в теб
на бял кон.

 

Парадокс

Ще изтрия потните
стъкла на очите ти
с края на ръкава си,
за да не оставя отпечатъци.
Не е редно
да преминава в конденз,
продукт от драстичната
разлика в амплитудите
на очаквано и реално.
Конденз, който би размил
очната ти линия, така
прекрасно очертаваща
перфектното престъпление,
в което съм и жертвата,
и убиеца, и разследващото ченге.

 

Смях

Хилиш се зад гърба ми,
докато те целувам в лицето.
Хилиш се, и то на себе си,
че не можеш да напишеш
името ми в снега докато пикаеш.
Нищо мила, аз ще пиша поеми
за теб и заради теб, ти само се хили.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 7, януари, 2018

Comments

comments