Ана Цанкова – Не пожелавай стихотворението на ближния си

Тя пише писма до себе си, които никога не праща. С удоволствие ви представяме втората публикация на страниците на списание „Нова асоциална поезия“ на стиховете на Ана Цанкова. Авторката е родена в гр. Кърджали. Участвала е в национални конкурси за поезия, а нейни стихотворения са били публикувани в списание „НО Поезия“, различни периодични издания и разпространявани през онлайн платформите за култура и общество Public-Republic, Banitza.net, Открита литература и социалните мрежи. В момента подготвя първата си поетична книга.

 

самотата

запознах се с нея когато бях на седем

събуди ме
седна на края на леглото
изхвърли мечето сложи голяма сива
топка страх до главата ми и каза
че ме обича

никога не съм лъгала толкова дълго
някого
че и аз го обичам

 

*
извинете ме
че не съм интересна

снимам зелени снимки
и пиша за тъги и самоти

не съм оригинална

може би ако бях оранжева
щях да пиша за дрехи и моди и музики

за деца които пият по парковете бири
и дупчат малките си телца с обеци и игли

не съм оригинална
зелена съм

обратно на законите
без слънце потъмнявам

 

*
тя е странна
пише писма до себе си

пише че душата ѝ е тясна
че се опитва да я прекроява

пише че е точно
като гора през зимата
че е празна и много тиха

пише още че не вижда изгреви
че заспива когато е бяло
че не чува птици и думи
че рисува във въздуха с пръсти

пише още че шепне
шепне или мълчи оглушително

пише че се губи много
че често бърка имената
на хора улици неща и чувства

пише още че обича някого
когото не познава но знае че е той
когато я докосне и направи истинска

странна е
пише писма до себе си
които никога не праща

 

ти си сталкер без път

ти си зона
без
сталкер

ако се изгубиш
кой
ще те потърси

оставил ли си
дърво
дете
птица
в които да се огледаш

остави ли
отпечатък от дъх
в огледалото на душата

или си само стъпки
към стаята на желанията

те
по-големи от теб

а всъщност малки

колкото живота

 

*
„Да имаш покрив, а да нямаш дом“
Добромир Тонев

да имаш къща а да нямаш дом

всички клоуни напускат цирка

оставаш сам
с мишките и слоновете

с няколко кашона книги

въртиш калейдоскопа със спомени

а докато
последният оцелял илюзионист
вади от шепите си усмивки

самочувствието ти като единствен зрител

клати крака
и изобщо не гледа

 

не пожелавай

стихотворението
на ближния си

нито радостите
нито слънцето му

защото всичко върви заедно
с тъгите и смъртите

имаш ли кураж да ги отгледаш

и после
пак да се родиш
за да умреш

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 7, януари, 2018

Comments

comments