*
Сянката
в ъгъла на стаята
избледня с утрото
Разтвори се
в деня
И ме напусна.
*
Повече не се спуска
в това подземие
Там е тъмно
Забравят да я
изтеглят горе
И търси опипом
някаква пролука
Да излезе гласът й
на светло
Вените й прорастват
в тъмното
излизат от тялото
Опитват да се
заловят в пръстта
и да пуснат корени
Шепотът й остава
зазидан дълбоко
И онемява.
*
Денят отстъпваше
Червеното петно на
Слънцето
Се смъкваше над
Дърветата
Солената въздишка пред
Лицето ми
Изстиваше…
*
Парчета време
съшито от
пролазваща мъгла,
облачни думи
и сълзи насън.
*
Непремерени думи
които докосват
точните струни
Сякаш вятъра свири
на захвърлена, стара цитра
до трупа на слепия музикант
нейде в полето…
Думи чертае вятъра…
*
Цяла нощ прекосявах сама
старият мост за отвъд.
Вградена в съня,
пропуснах събуждането…
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 4, октомври, 2017
