*
всички метафори за любов
не скриват неграмотността
на езика на тялото
*
обичаш ме без думи –
ще свършиш
в края на реда
като съблечено
и вечно
многоточие
млъкни
и остави
да те напиша
*
мисълта ми няма форма
но диктува извивките
на сърцето ти
ТИ
невъзможният избор
да дишам
без въздуха
*
очите ти познават
скритата ми география
и ти ли си крушенец
из океаните на тялото?
ръцете ти мечтаят
да обиколят света
а погледа си
спускаш
напряко по
оста му
ИНСОМНИЯ
сънят ти нощем
държи ръката ми
неосъзнато
твоята не докосва
съзнателно
събуждаш се
недосънуван
в мене
жив ли си?
ИЗЛИШНО
няма да ти говоря
за устните си
когато
светът се плъзва –
капка върху тях
отдавна зная
оглушал си –
удавен
в целунатия ти
от мене свят
*
мъглата ще напомня
че съм дишащ силует
преди да се отдам
във тленно тяло
на ласките
на есента ми
и този листопад
отново да ме
погребе
дано не е
завинаги
ако не ме изгубиш
сред мъглата
отново
ще ти върна
пролетта ни
*
скривам очите си
в пейзажа на дъжда –
да не видиш сълзите
изплакани за тебе
разкъсват стъпките –
умиращо пътуване
избрано да ни е
последно
ПАРАДОКС
Една любов никога
не е достатъчна.
А всъщност знаем –
тя за нас е всичко.
*
мелодия е твоят дъх
възкръсва
и тук си
в тишината дишаш
тайно
си влязъл в стаята
изпълвам ли
очите ти
гледай ме
как се стичам
и сълзи от лава съм
мокър огън запален
завърнах се
в тялото
гледай го
него само
облякло душата ми
шумно стене
подушило
теб във стаята тук
като хищно
присъствие
гледай ме
как танцувам
а ритъм е пулса ти
и взривявам желая
очите ти
да ме искат
пищят
в слепотата си
просто гледай
ръцете са чуждите
друг ме пише
с устни кожа
ме диша
аз – в твоите
и съм теб
и ме виждаш
всяка клетка – очи
с поглед само
достигаме
края си
*
вземи си всички думи
и ми дай една
в която да се случи
любовта ми
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 4, октомври, 2017