твоето сърце
е моето самоубийство
аз съм изгнаник
захвърлен
в най-тъмните вени
на душата ти –
ще отида
до края на вселената
ще излекувам
небето с твоите очи
да бях затворник
беглец в мрака
звездните пътеки
на твоя глас
са моят дом
ще излекувам
небето с твоите очи
нека наричаме
тъгата
с истинските й
имена –
ти си моето
избавление
градът ми говори тихо
като убиец
отключи светлината
всяка идеология е кафез и клетка
градът реве
като хванат в капан звяр
тъмнината си отива
прегърни я
свободата е зазидана
в сълзите ти
за последен път
тръгвам към себе си –
а намирам теб
нощ от нощта
преди живота
създадохме времето
любовта полудя
и си отиде
останалото
е работа на ангелите
забравени
тишина
обгръща слънцето
довечера
умираме
времето ни гледа
времето ни изоставя –
а мумията на ленин
оплискана до чело в кръв
пълзи към теб
и бълнува
за победа на лудите
по целия свят
пациентът
лежа
агонизирам
снега отмива кръвта
бавно
виждам как
като убиец
мракът прибира
хладното си оръжие
запалва цигара
и продължава
към следващата жертва
следващата вселена
става все по-студено
и тихо
поезията
изоставя всички
и дава път
на отвъдното
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 1, юли-август, 2017
