като земята си –
влизам в теб
и няма да се върна
годишнина от сътворението
когато те срещнах
разбрах
че светът
има рожден ден
всеки път
шофираш сърцето ми
без книжка
към катастрофата
*
всичко което
няма цена
сърцето ще плати
спомените
са джобните
на смъртта
които ми дава
всеки ден
за да живея
любовта
е третото око на сърцето ми
което вижда само теб
разтварям те
напосоки
както достоевски –
библията
и прочитам –
никога
джулай морнинг
пишеш стихове
като дисертация
за погребението си
която защитаваш
след него
сърцето ти ходи по въже
но когато гледаш надолу
само гравитацията
е по-тъжна
от купола на цирка
значението на езика
когато сексът
е поезия
стиховете
мълчат
любовта
е като извънземните
никой не знае
дали съществува
а само
че произходът й
не е на земята
отсъствие
всяка сутрин
се гледаш
в огледалото
за да видиш
че те няма
първи юни
децата
си играят
на деца
мъртвите
се чудят
като нас –
има ли живот
преди смъртта
животът
е като истината
в рекламите
и любовта
в порнофилмите
добре че го няма
всичко се връща
смъртта побеждава
любовта
за да се превърне
след това
в единственото
й име
кръст
не аз
се научих
да живея
с болката
тя се научи
да живее
с мен
любовта
е кръстът
без който няма възкресение
потоп
дъждът звучи като името ти
и не спира да го повтаря
празен
светът се събужда
в твоето тяло
апокалипсисът
си идва вкъщи
икар
ти си разстоянието
между
слънцето и сърцето
земята вали от сълзите ти
площадите крещят името ти –
няма смисъл няма смисъл
няма смисъл
и аз те обичам
без теб
ръцете ми
са празно огледало
страст
погледът ти
удря сърцето ми
като камбана
в църквата
на кръвта
потоп
любовта ни
е този облак
с големината на небе
когато вали
изчезва вселената
спри ме
слуховете
за моята смърт
са силно преувеличени
защото никога
не съм бил
жив
андерсен
краят
на детството
е малкият оловен войник
някой ден
светът ще свърши
и ще започнеш ти
имаме само това
което ни е отнето
завинаги
а религията e
единствената надежда
че ще го получим
отново
краят
всичко свърши
само любовта продължи
продължаваме отвъд
истинските поети
не пишат поезия
те я живеят
нова асоциална поезия
няма време
да четем
няма време
да пишем
няма време
да живеем
има време
само да умираме
любов
ти идваш в три
след полунощ
аз в три сутринта
и оставаме завинаги
в стаята
която не съществува
esperame en el cielo
едит пиаф пее
че Бог събира
само тези
които се обичат
а аз мога да ти кажа
и къде точно
небето е река
която тече
само от очите ти
Христос
виновни сме
и само това
ни спасява
последното стихотворение
не е тази земя
не е това небе
не е това слънце
а радост
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 1, юли-август, 2017
