натисна сърцето ми
като ключ за лампа
но изгасна
ти
бягай
аз живея
навсякъде
в твоята земя
всичко е на обратно
кръстът
мислите
захапката на любовта
само аз стоя изправена
по средата на сърцето ти
като свещ
и чакам
да ме запалиш
любовта ти е птица
с извадено сърце
от нея остана
само човката
тишината
е повредена граната
която забрави
в сърцето ми
изпрати ме без думи
сега душите ни са приклади
на които е изтръгнат
спусъка
снимките са хартиен театър
а нашите образи вътре
са мимове
не ми обещавай
такава
вечност
седя на криво
като кулата в пиза
върху релефа
на сърцето ти
но то не е земята
която
ще ме изправи
помниш ли разбитата си устна
пред единствения телефон
пълен с гласа ми
как е възможно днес
лицето ти да е гладко
като стената над леглото
с изтрити от времето
стихотворения
колко кръв ти е нужна
за да усетиш
студа по дланите си
и да помиришеш
че си ме убил
след собствената си
смърт
кой ти каза
че ехото съществува
думите са мъртви
реликви
вярвам в това
което забравяш
защото само там
се помня
след мен
е целият ти живот
с мен
е последната ти
въздишка
синът ми се люлее
дъщеря ми носи
слънцето
вместо шапка
аз съм дъждобран
срещу спомени
а някой се тревожи
за същността
на поезията
под ноктите ти има пръст
защото бързаше да ме заровиш
жива
но аз няма да ти кажа
колко слънце има
в очите
на къртицата
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 1, юли-август, 2017
