*
Спомени – свирепи вълци
вият в душата ми –
стари призраци
се будят в гардероба.
Събуждам се дете
в малката си стая.
Сама съм.
Инстинктивно крещя
„Татко!“
насън.
А теб пак те няма.
*
В петък вечер
преплувах няколко мокри улици,
един площад
и цялата самота в сърцето ми,
за да споделя провинциалната суета
на задължителното излизане
в края на разочароващата
работна седмица.
Четирима
отдавна пораснали пънкари
ми върнаха надеждата,
че има бъдеще,
че има време
да те видя,
да ми кажеш думите,
които кънтят в сънищата ми –
обичам те.
*
Силна съм.
Като болка, от която не спиш.
И малко дива –
точно колкото да ти харесва
да ме ловуваш
в сънищата си, за които
ще премълчиш.
И съм твоя.
Още от първия поглед.
*
Когато нямаш семейство,
а само тежка фамилна анамнеза,
и алергия към почти всичко вкусно,
разбираш, че смъртта
може и да не е чак толкова
лошо решение.
*
А всеки прокажен
търси спасение.
Влиза в огледалото,
отразяващо
прогнилите му мисли,
протяга длан
и се моли,
за да се отдаде
отново на същото изкушение,
довело го до ръба на пропастта –
самотата.
*
Пак съм бездомна.
Имам легло
и баня,
и тераса с лоша гледка –
бетонен пейзаж
към миналия век.
Имам всичко.
Само усещане за вкъщи
остава да наема
за тези нощи,
в които съм безсънна.
*
Тази неделя ми е за сбогуване
с една стара любов,
с мъжа,
който проигра всичко,
което имах,
на руска рулетка –
вяра, обещания, надежди, срам
и други нравствени аномалии,
които нося в сърцето си
от архаичното ми
домашно възпитание.
*
Страховете ми
са бактерии,
изяждат всяко признание
в любов,
което искам
да изкажа на глас.
*
Всяка нощ
се будя от стъпките
в съня ми –
приличат на твоите,
когато се промъкваш
в мечтите ми.
*
Спомени мъркат
в сърцето ми.
Протягам длани
към образа ти,
за да останем
завинаги
заедно.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 1, юли-август, 2017
