Емилиян Иванов – Там, где никога не прецъфтяват олеандрите

 

Девойката

в живота си кратък, по някое време –
щом вън от себе си, да се разлива, вземе
то, с кръв като черна и лепкава тежка вода;
момичето усеща полъх на смътна беда: странна

си, някаква, честа – болка фантомна – там, дето
му членът, щеше да бъде, вместо раната
стара на Ева, да беше то мъжко дете

 

Плувецът

На Тил Линдеман

… плувецът се разтваря, сякаш във водата,
макар че неусетно, наранява ù покоя;
а тялото му яко, с обнажените линии познати,
ù свойта странна красота явява, стройни

форми; вътре – в широката нейна и няма утроба;
плувецът се носи нататък – във пътя на рибите,
гòрките нощни звезди, в блясък оголени;
със сол се насища му, гладката кожа…; ала ще видите

нейде накрая – край бряг, някой нов,
неназован; разстроени – двамина – там;
единственините, нас: „Mann gegen Mann!„…

… все по-надълбоко, навътре във сумрака леден
на бурята; пò към сърцето далечно на хладното,
тъмно море…; единият – първи; последен,
пък – другият, втори… Водата загребва той жадно
с горещите длани – железни и нежни – със нея се бори…;

… а цели светове загиват във копнежа ми…;

но ще се видим пак – завинаги – на най-далечния и пуст харман:
единствените двама – ний, неутешимите – „Mann gegen Mann!

 

Опиоманът

… човекът говори на Бог непрестанно
и, чуди се: кой ли от тях, двамата –
пò е сам; пътят безкраен е – на опиомана –
за там, где никога не прецъфтяват олеандрите,

… ала посоката на тоя път – една е –
място, някое – вън от пространството;
някое време, чийто вятър не носи ридания,
нито пък, ражда образи странни

в съня, афионът; нито дори и наяве

 

Химикът

погледни: косите му са оредели,
а зъбите – разклатени – от изпарения
на млад живак…; химикът често взема
шепа хапчета – за да живее, някак, още време,

дето е останало, по пътя към смъртта;
поне, докато късче литий изгори
в стакана със вода светена и, така,
от пламъците бели тя, обсебена, заври…

химикът стои на вратите на
странна вселена, една; и невидима,
и немислима, та леко залита към нея,
нататък [завинаги]

 

Маратонецът

… обикаля той, край гробищата тичешком,
пристъпва в лекия си тръс, полека, та
остават му няколко стадия, само – този маратон
ще свърши; човекът ще догони самотата

своя, от чиито пори се излива мирисът
на мъжка пот и, в небето попива, нагоре –
вълшебното ухание на юношеска плът…;
не спира бегачът, нито пък, знае умора

сърцето му; само секунда за отдих и,
глътка мълчание – по-голяма от всяка
надежда – с водата затоплена; му припомня

за някакъв залез, отдавнашен – в някое лято,
отминало в по-далечната младост…; и с вопъл,
момчето посреща я, пак продължава нататък.

 

Фармацевтът

Ночь, улица, фонарь, аптека,
Бессмысленный и тусклый свет.
Живи еще хоть четверть века –
Все будет так. Исхода нет.

… Умрешь – начнешь опять сначала
И повторится все, как встарь:
Ночь, ледяная рябь канала,
Аптека, улица, фонарь…

Ал. Блок, „Пляски смерти“, 1912 г.

… потънал във хладната, черна стопилка
на кипналата и безока нощ, фармацевтът
седи зад гишето в аптеката, лъха на билки
отровни, тъгата му – тежка и вехта…

… той стрива в хаван ароматния радикс,
бавно превръща го, заедно с всичко
останало – в прах; притихнал площада
навън е, а тъмна и пуста, и ничия –

е нощта…; после пък, пада в прашеца
сълза от очите и, в solutio
отровно го превръща; във млечен,

някакъв сок…, през иглата полека
минава, едва, препарата, и влива се
в него; усмихва се странно, човекът…

 

Самураят

… броди сам из града, самураят, по болничен халат,
а под него – пижама – с петна от кафе и яхния –
още по-шарена; ни меч, нито пък друга от тия
инсигнии – на войнската му доблест – символ – на рат,

и безнадеждна, и безкрайна; на крепката му чест
и страховита сила… – върху него няма, а като
пленник, той изглежда: треперят клепките му често,
а ръцете са сковани, трескав – блясъкът в окото…

… а наближава, няма време – трябва самураят
да се прибира в болничното отделение…,
където, да обядва, чакат го; и да си вземе
назначените медикаменти – това той смътно знае…

 

Касиерката

в напредващата, като болест нелечима – нощ;
когато, вече, е изпратила последния клиент;
тя, касиерката, макар и уморена, сили има още
за една молитва – да трепти, на фирмамèнта

в пустотата непрогледна, изгубена зад черния
нехоризонт на мрака и на нощния копнеж;
донася грохналият и разстроен бриз – вечерния –
уханията на тамян – от запад…; тя запалва свещ,

вглъбено и, потънала дълбоко в аромата…; сърцето ù,
смирено, се въздига с мириса вълшебен – все нагоре
в своята нечувана и непомерна тишина… И взето

е от него, то: за да му служи – все по-вярно –
клетвата желязна е, а вярата – възпламенена;
отронват устните, едва: „Зовем те, сатана!

 

Градинарят

… градинарят между олеандрите поклаща се…,
а беше му, някога, братът разказвал,
че даже във ада растат тия храсти…;
накуцва човекът, едва подкрепя се с тоягата

крива – насища си ума с отровните благоухания;
за кратко въздъхва – който си е насадил –
своя малък и разцъфнал ад, и тихо заридава.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.