Петър Краевски – Оазисът

ЖЕНАТА

Минирах с теб
предметите наоколо
усмихва ми се вазата с трапчинки
две алегории ме гледат от монитора
леглото е непразно и ме вика
дори контактът
се подмокря от желание

да не изреждам повече
благоприличен съм

ти си навсякъде
но не дойде
и си отиде
без да си дошла

и се наложи
сам сапьор да бъда
и все пристъпвам
по килимената кожа
и детонаторите чувствени
скопявам
в предметите наоколо
разсеяно

дели ни само миг желан
един взрив разстояние

 

СТАЯТА

Бъдещето – тъмна стая
а стените – хоризонт
а хоризонтът – зид
прозорецът къде е
и на тавана
няма капандура
даже

трябва
трябва място в мен да си намеря
да нарисувам
стар пенджер
да го отворя
да пусна мрака да се поразходи
да се изпишка мракът някъде навън
и да подгони котките разгонени
разгонени и черни
като черни котки
и чак тогава чак тогава
ще нарисувам щори
ще ги спусна
и сигурно ще се опитам
стаята
да обитавам

 

ТЯ

Тя е странно
светло същество
и не знае
и не подозира даже
че очите й са
утрото в което
няма никога
да се събудя

 

НА НЕЯ

В зеленото стъкло
на погледа й светъл
плющят освирепели пеперуди.
Вали с умиращи телца
ожесточен възторг.
Изгрява залез
и залязва изгрев.
По оцеляло насекомо
смолисто лази капката любов –
пра-историческо бижу
на полет в кехлибар.

 

ОАЗИСЪТ

Ела при мен.
Аз съм оазисът на твоята пустиня.
Дълбока е душата ми.
Ти в нея нагази!
Как топъл е дъхът ми!
Как лепкава страстта!
Не спирай! Има брод. Към мен.
Аз съм миражният ти бряг.
Достигнатият хоризонт.
Прегръдката ни – обещавам –
ще надживее пирамидите…

Защото аз съм блатото.
Тресавището жадно.
Оазисът на мислещи тръстики.
Единственото бягство от пустинята.

 

НА ПРИЯТЕЛИТЕ

Монети
в касичката на сърцето,
обичам антикварния ви звън,
анфаса на откритите ви профили!
Дузини дяволити,
ръждясвайте в покой!
Ненакърнима да е патината ви!
Че иначе
до трийсет пъти
среброто ви ще лъсне.

 

ШАСТИЕТО

Та това е щастието – тлъста риба,
улових я докато клечах
край меандрите на самотата,
метнах на блесна и клъвна,
хвана се в капана на илюзиите
и сега се учи да пълзи
към спасителния остров на водата.

Боже, колко е красива тая риба!
Боже, колко е красива, докато умира!

 

ТАНЦУВАЙ, МИЛИЧКА

Ако ти кажа,
че лимонът на луната
във чая ти изгрява
ароматно
и се разпуква с кисели мехурчета
разнищената плът на самотата,

знам –
няма да ме разбереш
и ще подхвърлиш с поглед,
че любовта не консумира думи,
а флуиди

и ще си права –

затова
изпий си чая, миличка,
лимона изсмучи
и бягай,
бягай да танцуваш
докле е младост,
ах, докле е младост…

 

СЪРЦЕ

За теб сърцето ми е незабележимо
като атом –
не го разбивай,
ако си наблизо…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.