Ивайло Мерджанов – Слънчевия демон

Синигерът долита рано

Съветския учен превъртя и отключи шизофрения. Закараха го в психиатрична клиника. На масата, в малката му стая, намериха лист върху който пишеше: ‘По пътя си към познанието и истината, унищожаваме всичко, което не разбираме. Има само един език – на човека пред Бога.’

 

Същия и друг, себе си и чужд: среща с психиатрията

След като Съветският учен обяви пред психиатрите че вече към него могат да се обръщат с „Гражданинът Бонапарт”, го заключиха в Острото отделение на високи дози от класическия медикамент за измиване на мозъка от неубедителни пред лицето на медицината самооценки. След три дни на болка и безпаметен сън, бившият вече учен беше изведен на по-лек режим и дори си спомняше как се казва. Като опит да разведри някои от по-унилите си колеги в болничната стая, той им разказа странната история за един роднина на другарят Сталин, който също заболял психически и водил тихо съществуване години наред, занимавайки се с някакви си свои кротки изследвания, без да бъде закачан от Бащата на народите, известен още като най-големия диктатор на всички времена.
– Не сме единствени, момчета – рече им Гражданинът Бонапарт, – ние крепим обществения договор, за който говори и другарят Хобс. Не се тревожете излишно. Всичко ще се оправи… – утешаваше своите другари ученият, с тиха усмивка, в която веднага правеше впечатление един остър кучешки зъб.

 

Гражданинът Бонапарт

Всички ще остареем и ще станем нелепи, като учебници по история.

 

Война и политика

Черен вятър се кискаше над заснеженото поле. Душите на изгубените и убити хора стенеха тук и там, хаотично разпръснати в унищожената дивизия. Огньовете на омразата и гибелта догаряха по военни машини и бойна техника, разгромени, разкривени и катастрофирали. Навред се стелеше осаждена, накълбена на гъсти и тежки пушеци студена и мъртва тишина, а смъртта бавно минаваше около труповете, за да нагледа оцелелите – дали няма да паднат и те в тъмната ù власт.

Останалото беше политика.

– A ти, – обърна се дружески към него санитарят, който вече беше строил в банята останалите пациенти, – ще се обръснеш ли, или си от интелигенцията?

 

Сълзите

Дойде време за напускане на диспансера. Гражданинът Бонапарт се сбогува сърдечно с всичките си нови приятели, изпълнен със странното усещане че е бил на най-човечното и пълно с добри, чувствителни и раними хора през живота си място. Обещаха си да се видят, да се намерят след като и те бъдат изписани оттам – нещо, което по неписаното правило на майката-психиатрия никога не се случваше.
– Пазете хората, пред които плачете – рече им накрая Съветския учен и се разрида без видима причина, едновременно радостен от успешното си лечение и връщането си в свободния режим на живота, и натъжен от необратимата почти загуба на хората, към които за кратко време се бе привързал дълбоко.

 

Първи пристъп.
[свидетелство на пациент N: *******]
СССР, 1983 г.

Да се завърнеш в живота
след шизофренен пристъп –
не е точно
като да се върнеш от фронта
При мен се случи така: насилието
ме побърка, отключи тежката врата
към лудостта – и хлътнах в мрака
без да има стъпала, надолу
После ми казваха какво ли не:
стават такива неща, брат –
какво се впечатляваш толкова –
винаги ще има насилници и жертви
а ти трябва да си караш работата
По време на психозата съм имал
тежки, злокобни, мъчителни
халюцинации и видения:
черно небе опъва огнена примка около
врата ти, и тя почва да те души
хора, които говорят
отвсякъде, лично за теб –
подхвърлят злобни реплики
непрестанен телевизионен тормоз
контрол чрез радиото, чрез всеки звук –
чрез музиката
изтощение до припадане –
съчетано с безсъние
и невъзможност да спреш главата си
дори за миг, знаци навсякъде
некролозите, разцъфтели тук и там
съобщават какво се случва с теб в момента
Искам да ви спестя някои
от най-черните и зловещи детайли
това беше само началото на кошмара
единствените които не ме застрашаваха
бяха децата, спираме записа

 

Май, 1983 г.

Съветския учен не знаеше какво да прави с живота си и не очакваше да го спаси любовта. Самоубийството също вече не беше вариант: мистическият му опит го съветваше да не прави тази грешка. Алкохолът го натикваше в тежки депресии, а всевъзможните наркотици усложняваха психическото му състояние, а и още не бяха на мода, защото западния империализъм не бе пробил защитата на социалистическата му родина. Затова, в един дъждовен следобед през май 1983 г., той си направи зелен чай с жасмин и реши, че въпреки всички изпитания и трудности, въпреки всичката болка, отчаяние и пустота, въпреки смъртта дори, животът все пак е хубав и си заслужава да се изживее.

 

Татуировка на душата

– Цял живот Господ образова хората, – каза тихо Съветския учен на Дъщерята на председателя, която стоеше до него – отговорът на дявола, сме ние. Всичките. – допълни той и започна да рисува нещо като костенурка на празния лист пред себе си.

 

Дъщерята на председателя

Дъщерята на председателя се влюби в Гражданинът Бонапарт, тъй както само двайсетгодишно момиче може да се влюби в психично болен човек прехвърлил четирийсетте.
– Искам да стана писател – му каза веднъж тя, при една от редките им и най-често случайни срещи.
– Не се занимавай с глупости – отвърна ù той, съсредоточено късайки една цигара за да запали с нея малката си лула. – По-добре да береш череши.
– Череши ли? – учуди се леко раздразнена тя. – Откъде пък накъде череши… Подиграваш ли ми се?
– Напротив – драсна спокойно кибрита си ученият, – съветвам те приятелски.

Димът на тютюна усмихнато започна да сменя синкавите форми на своя танц из свежия пролетен въздух. Двамата замълчаха за миг и се загледаха в играещите наоколо деца.

– Да бера череши казваш…
– Трябва да познаваш живота, който ще описваш. Трябва да го изстрадаш и претърпиш, и ако оцелееш след всичко това, ще разбереш че брането на череши, е не по-малко смислено занимание от писането на книги.

 

Симптоми на отнемането

Когато заболя психически Съветския учен задълго забрави за любовта. Един ден той реши да напише любовно писмо – до Дъщерята на председателя. След като дълго мисли какво точно да ù каже, накрая той изпрати писмо, в което имаше само три изречения. В средата на голям бял лист, там пишеше: «Душевно богата си като поетическа антология. Красива си като стих на Есенин. И си тъжна като тях двете.»

 

Телеграмите на Съветския учен

[битие]

Да не намериш
сродната
си
душа
и да умреш
е
същината
на
противоречието.

 

[двамата]

Гласът
на
шизофренната
депресия
или
гласът
на самотата –
вече
не
знам
кого
да
слушам.

 

[дни за дъното]

Каменния ден
потъва
в слепите и хладни
дълбини
на
душата ми –
пропилян
безсмислен
и глух
Сега зная
че и ти
дори
да беше тук –
щеше
да
е
все
същото.

 

Вечна Дружба

Единствената жена, която любвеобилно и топло прегръщаше съветския учен, беше неговата другарка депресията. Отдавна се познаваха добре, тя се влюби в него и му остана вярна завинаги. Той нямаше сили да прогони тъмната си и ревнива любовница, а тя идваше нощ и ден при него по линия на шизофренията и му помагаше често в писането на поезия: стихове мрачни и не за всеки. Постепенно свикнаха един с друг и станаха почти неразделни – депресията му носеше щедро даровете на пълното отчаяние и мислите за смъртта, а той пишеше всеки ден, без да забравя за невидимото ù, всеотдайно и незаменимо за творчеството му присъствие.

 

Стената

Описанието на провалите в любовта се нарича поезия, но това няма значение, защото Съветския учен внезапно срещна своя най-добър приятел от детството – след повече от двайсет и пет години раздяла. Животът ги беше хвърлил в различни ъгли и те никога не се бяха срещали: а когато се видяха едва успяха да се познаят. Постоянната шизофренна смесица от страхове и депресия у Съветския учен, за миг беше вдигнала черната си завеса пред очите му и той смътно видя своя близък и обичан приятел. От дъното на счупената му памет изплуваха няколкото останали здрави спомена от детството, когато центърът на малкия град беше в ръцете им и те играеха там от сутрин до дълбока вечер. Какво се беше случило? Къде бяха отишли времената, когато ако един имаше, имаха всички, и ако нещо трябваше да се направи, то се правеше с общи усилия и в полза всекиму? Наместо това сега се беше появило едно хищно като акула «Аз», което при Съветския учен така или иначе боледуваше и беше слабо почти колкото и волята му. Не можеше да е виновен само той: никога в живота не е виновен само единия, особено когато има разпад на отношенията между двама най-добри приятели. Затворени в себе си, засипали в душите си въгленчетата на общите спомени, доверие и споделеност, сега те се гледаха като двама чужденци и общо беше само мълчанието им: тягостно, сиво и тежко като железобетон. Никой не знаеше как е минал животът на другия, нито пък какво е преживял, през какво е преминал, какви страдания и мъки се крият в сърцето му – сякаш помежду двете приятелски души се беше въздигнала безкрайна стена, отвъд която можеха да преминат не думите, а единствено сълзите – на общата им вина един пред друг, на общото им провинение да изоставиш брата си, да не си бил до него когато е плакал, а ти си гонил вятърното си щастие по абсурдния път на живота, наречен самота.

 

Поетичен дневник. Пленник на бетона.

Шизофренията разкърти душата ми, за да я превърне в руини и да живея без светлина. Колко време може да продължи излежаването на присъдата в тъмния затвор на агонията? Явяват се лица – бледи и хилещи се, с огнени погледи – демоните в мен… Волята ми за живот е строшена и вървя кошмарния път на битието си – сини макове навред – спомени за любов – изхвърлен от течението на съдбата-щастие… Градът е огромния сив червей, който се гърчи в грозни постройки около скръбната река и отказва да умре окончателно – а аз съм пленник на червея-град, дълъг почти колкото смъртта, грозен като нея. Понякога валят поройни кървави дъждове, но не отмиват и те трагедията на съществуването. Тук-там избухват червени пожари, но и огънят не успява да се пребори с бетоновия червей – и надежда за хората няма – остават тук до края на войната, или до своя собствен край, защото войната е безкрайна.

 

Нови достижения на отчуждението

Затворен в стаята на болестната си самота и отчуждение от хората, Съветският учен изключи напълно света от своя свят. Опитваше какво ли не, правеше всевъзможни саморазрушителни опити, но накрая установи мощен емпиричен закон: хората са незаменими. Хората – с вечната им слабост, алчност, склонност към предателство, двуличие, коварство, похот и невъзможност да обичат безкористно – същите тия хора, са незаменими и безценни. За майките се установи дори нещо повече – те бяха истински свръхчовеци, според класическите предписания на другарят Ницше.

 

Условие за живот

Ден след ден болестта отнемаше на Съветския учен желанието за живот, ограбваше паметта му, чупеше спомените му и рушеше и малкото останала у него надежда. Вечерите се превръщаха в тъмно мъчение за болната му душа, в тях властно се разпореждаше мрачното усещане за обреченост и безкрайна самота. Приятели той сякаш вече нямаше: всеки от тях беше във водовъртежа на собствения си нелек живот и не до там успешните опити да открие поне някакво щастие, поне капка обич, грижа, съпричастност или разбиране. За миг или два някои от тях успяваха, а после отново се сриваха в бездната на огромната, неистова и труднопоносима самота и изоставеност на човека. На всички от тях – хора умни, талантливи и добри, им липсваше най-важното, животоподдържащо, осмислящо битието и даващо надежда и на най-безнадеждните, условие за живот: любовта.

 

Слънчевия Демон

Когато един чуден ден в началото на лятото наркотичните субстанции го пуснаха, Съветският учен тръгна нанякъде срещу златните замъци на залязващото слънце и никой повече не го видя.

 

Любов. Дъщерята на председателя

Любовта не е въпрос на живот и смърт, тя е разликата между тях. Любовта изисква и задължава да положиш душата си в душата на другия, да заключиш щастието си в сърцето му, да се изложиш на възможно най-жестокия удар, и да бъдеш уязвим до край. Всичко останало е компромис с нея, съхраняване на егото и гордостта, нарцистично самолюбие, хладина и сметка, властване над човека, нелюбов. Ето ти моите Нечути никога думи:

Обичам синята ти меланхолия, клоняща към депресия
Обичам абсолютното ти отчаяние от живота
Обичам твоята падналост, маскирана като свободен избор
Обичам твоята самота, която е отказ от съществуване
Обичам невъзможността ти да се радваш, черната ахедония
Обичам твоята свобода, която е и твое проклятие
Обичам твоята пълна непригодност за битието
Обичам твоята любов, завършила с безумие, омраза и гняв
Обичам твоята душа, която те тегли към изневяра и лъжа
Обичам твоите страсти, несъвместими с трайното щастие

И на Страшния съд ще се оглеждам за тебе.

 

Страна без граници

Трагичната развръзка на любовно-сърдечните отношения между Съветския учен и Дъщерята на председателя, сложи своя смазващ като гранитен блок отпечатък върху крехката душевност на младата жена, която потъна в неистовите глъбини на своята все още кратколетна, но болезнена до помрачение самота. В една мразовита, късна и дълбока като самата чернота декемврийска нощ, тя привършваше изчитането на абсолютно всичката достъпна за нея медицинска литература по психиатрия, която би могла да ú помогне с реално познание за истинското състояние на нейния изчезнал без вест любим човек.
Страница след страница, старателно, бавно и щателно тя изучаваше тежкото заболяване наречено «шизофрения», водеше си от време на време кратки записки в един малък тефтер и упорито дълбаеше наличната медицинска информация, с надеждата да открие поне милиметър, поне атом или частица идея за това какво би могло да се е случило в болния разум на Съветския учен и накъде към нищото точно се бе отправил той в своето безследно странстване из необятната им родина. Каква халюцинация и какво видение, какъв страх или неведома повеля го бе отправило в неизвестна посока, каква душевна потребност или нужда го е подтикнала към странстване, що за лудост го бе сполетяла – това тя не можа да разбере и отгатне.
Учебниците по психиатрия попадаха в лошата безкрайност на казуистиката, от която не можеха да се извлекът никакви сигурни изводи за някаква обща системност, повторяемост и закономерност в мисленето на заболелия, никаква «логика на безумието и лудостта» не беше изнамерена и нищо не успя да я насочи към верния за нея отговор: лудостта освен че беше неопределяема, оставаше и непредвидима. Тя приличаше на истинска «страна без граници», а властта и възможностите ú бяха толкова широки и безпределни, че в един или друг момент в нейните ръце би могъл да попадне всеки. А какво щеше да се случи оттук-нататък с мисълта на болния вече човек и какви идеи щяха да го осенят – това не беше по силите на така наречения «здрав» разум да посочи или предрече.
Лудостта сякаш най-ясно се очертаваше съотносително с така наречената всеобща «нормалност», което обикновено означаваше просто сходство и масовост на общоприетите за човека заблуди, които той държи като редки скъпоценности сред идеите си, за да не се чувства обеднял по отношение на «другия нормален» и също така заблуден. Свободата на мисленето и свободата на идеите, търсенето на нови и неочаквани посоки в употребата на човешкия разум, без особени затруднения се приписваха на лудостта, болестта и патологията, докато за «нормалните» оставаше най-вече нерадостната в познавателно отношение възможност за колективна мисъл и еднаква заблуда.
Изглеждаше че шизофренията поразява двойно човекът, който е сполетян от нея: от една страна той получава собственото си душевно страдание отвътре, а от друга – наказателното за различието му неприемане и стигматизация, които неизменно му осигуряват погледът и «здравата мисъл на нормалните» отвън.

 

Съкрушението

Внезапното и както изглеждаше – завинаги – изчезване на Съветския учен, напълно срина младата Дъщеря на председателя. Тя загуби интерес към външния свят и се затвори в себе си зад безброй душевни врати. Липсата на нейната голяма любов я отказа от житейското състезание, и тя потъна в дълбините на отчуждението си, до които малцина биха могли да се доберат. Много дни и месеци наред, можеха да я видят как стои мълчаливо на една пейка в центъра на града, облечена цялата в бяло и чакаща невъзможното завръщане на своя любим. На въпроса защо седи там и кого чака, тя обикновено не даваше отговор, но на всички постепенно стана ясно, че е претърпяла тежка душевна катастрофа, за която земно лекарство нямаше.

 

Нови времена

Годините се изсипваха из скъсаната броеница на времето и подскачаха по пода на миналото, а Съветския учен така и не се завърна в своя малък и посивял градец след съдбовната си среща със Слънчевия Демон. Междувременно като в галоп настъпиха нови времена и нечувани промени, при които великата му, несъкрушима и могъща социалистическа родина се разпадна и изчезна като потъващ кораб в дълбините на небитието от факти и спомени, назовано «история».
Единственото нещо, което си оставаше същото, беше страданието от една голяма и невъзможна любов в сърцето, душата и паметта на Дъщерята на председателя, която с отминаването на младостта бавно и неотклонно се спускаше по стъклените склонове на алкохолизма, и се пропиваше.
Пъстрата и облъхната със светлина, пролетни цветове и надежди любовна лирика на живота ú, мъчително и необратимо се превръщаше във все по-катастрофична и отчаяна проза, а прозата пък от своя страна избеляваше под жаркото слънце на новите ú дни – безцветни, скучни и oбезсмислени подобно на остарели и отдавна изгубили актуалност научни трудове.
Малко повече от десетилетие след изчезването на нейния любим Съветския учен, през една приличаща на тъмен и безкраен тунел мрачно-ледовита, зверска и дивашка капиталистическа зима, Дъщерята на председателя се обеси.
Снеговиелицата направи всичко възможно да я отклони от това последно в живота ú дело: а когато не успя, завъртя се разплакана няколко пъти около нея и тъжно се отправи да съобщи скръбната вест на своята приятелка Нощта, с която често беседваха за смисъла на живота.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.