Пламена Гиргинова – Мадоната от клек шопа на улица Раковски

*
Мадоната от клек шопа на ул.Раковски
рамкирана с опаковки от фъстъци, чипс, натриев глутамат
очаква тролей номер 9 и по точно шофьора му
да спре пред нея
както всеки ден, по два пъти на смяна
усмихва му се, когато вратата се отвори
казват си по нещо
най-често незначително,
но е достатъчно
като не свършващо погребение
като самолет, който пада, но никога не достига земята
като дете, което пита: Стигнахме ли?
като сърбеж от вътре,
от хиляди крака на пеперуди,
изтръпване, парене, болки в корема
предиупотребапрочететелистовката
преди дъжд мирише на
някой ще дойде

 

какво правят ескимосите в петък вечер

някои твърдят, че на северния полюс нямало петък вечер
след нея светли нощи, в които ескимосите не пият алкохол
и сокове от други зеленчуци
сервират суши и се замерят с пингвини
не могат да си тръгнат, не могат да напуснат ледените къщи
защото старите ще се обидят
не носят бански, а само чужди кожи
и всеки път когато им отида на гости
жените им са чисто голи,
а аз бях там, за да снимам един филм
после го излъчиха по телевизията
и на всички им стана ясно,
че ескимосите не убиват пингвини
не мразят негри
и си лягат студени
в петък вечер

(а на заден план се вижда група смели изследователи, които питат за посоката една ракета Томахоук)

 

придворно

дървото
в двора на Двореца
не се срамува
от кората си

 

наблюдаване траекторията на елементарните частици

измислих те
преди те нямаше,
не беше светла,
даже не живееше отсреща,
после баща ти не е гробар
и ти не си се целувала в катафалка за първи път.
не те е страх от кучета, подземия и автобуси
не знам, че харесваш лилави лалета, които сгъваш на четири и прибираш в чантата си –
най-неподходящото място за нощен хербарий
…..
поглъщаш светлината като отсъствие на цвят
оставаш мастилена
звезда родена в люпилня

 

твоето име

твоето име е най-дългата нощ в годината
твоето име ме чака на „нашата“ улица
разпуква изящните ъгли на неделна тъга

твоето име идва на гости с първите сутрешни мигли,
мирише по онзи начин, сещаш се, на чуждо тяло,
твоето име е град, който познавам, топъл асфалт,
мастило с притихнали дяволи

от твоето име пресъхва устата, като след дълго мълчание,
и няма напиване, няма забравяне

 

non c’è tempo

когато те няма слънчогледите наведени мижат,
вечността събирам в час
и безкрайността на длан полагам
по правата напред назад във времето обичам да гледам начина,
по който светлината ляга върху тялото от мрамор
и го избелва
като безсъние по пълнолуние
като щъркели през декември
до кост, до кост,
и мълчи градът,
мълчи и прозира сутринта,
а ти със стъпки се извиняваш на
плочките и тротоара
прибираш се по срички
само на време

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *