Ана Димиева – Виси над главата ми брадвата

*
чук
и сърп
и червено
колко много червено

(кръв по знамето?)

и пак пиша за нещо
на което
не съм била пряк свидетел
о, за колко много смърт
не съм и чула дори

и чувам като ехо

някакви опърпани учебници
и учители с мрачни лица
повтарят

„радвай се, че не си дете на цензурата“

 

*
удушена
надеждата
става на прах
и се посипва
върху кървавите
опити
на април
да бъде
септември
когато септември знае
че ще бъде
май

 

*
за теб ще си дам
и последния дъх
последния дъх
от въздуха на отчаянието
защото знам, че после
сърцето ти
през погледа ти
ще ме напои с покой
и може би ще мога пак
да се науча
да дишам

 

*
пресмятам всеки твой следващ ход
защото своите не мога
не ме бива никак
по математика
затова просто ще наблюдавам

 

*
мързелът
е изкуство
и тези които
не знаят какво е
не са живели истински
и един ден в живота си

 

*
насочвам зареден пистолет към слепоочията си
вместо куршуми – разочарование
огледалата криви да не харесам себе си
дори и когато кажеш че съм красива
зная че само ти единствен от всички
със само поглед ме четеш като книга
и зная че всеки мой образ и в снимка
дори от скръб тежък ти пак ще обичаш
но слушай лудница е в живота ми
в която никой няма усмирителни ризи
и лудница е в душата ми
в която можеш да срещнеш лед покрил огъня
и собствената ми сянка ме възпира от растеж
и всяка своя карта изигравам на сляпо
между вярно и грешно аз вечно лутам се
и първото все така скучно изглежда,
а пък второто все така силно изкушава
както в междучасие мисъл за бира
за бягане за криене от самата себе си
като малък плъх аз вра се по ъглите
и кой знае къде ли ще открия себе си

 

*
любовта
е пътят към нирваната
с удобните обувки на доверието
които едва докосват земята на хората

 

*
мозъкът ми казва да внимавам
все пак веднъж сърцето е попадало
и в студени ръце
но то май вече е хвърлило котва
и изобщо не ще да слуша мозъка
който все пак е съгласен
че на това момче кецовете му са яки
макар че са поизносени
защото думите му
винаги са по-нежни от залезите
които гледаме с него с ръцете
на единия около другия

 

*
любовта ни е нашата смърт
а домът в който сме свили гнездо – нашата болница
залъгваме се че бягаме от смъртта
като един друг се оперираме
със скалпела на прошката
но знаем много добре
че дори омразата си има
срок на годност

 

*
като мравка единствена
дъхът ти пълзи по кожата ми
като по филм
душите ни се вплитат
а после телата ни…
в 69 сънища
виждам подобни неща
и всеки път ми се иска
те да са реалност

 

*
виси над главата ми брадвата
на неизказаното признание
горчи ми като черно кафе в устата
но вече лежи съвестта ми в ковчег
шест фута под земята
желанието за свобода успя да ме докара
само до нашийник
добре че съм си сложила ключ на устните
и повече няма да позволя такова нещо

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.