Катрин Фонтенай – Смисълът на цялото небе

*
Не можеш вечно
да спираш
да дишаш
за по 5 минути
все някой ден
дъхът ти
ще поиска
нов източник

 

*
Болят ме китките
от опити
да свиря на
цигулката на любовта
с пръчка

 

*
Бежанец съм
но не военен
бягам от лъжците
надлъж и нашир
разпрострели се
в земя
в която все още
безбожните
вярват в Бог

 

*
Светлата Аурора
е беда
само за тези
които в опита си да бъдат
снежни кралици
не са допуснали
до себе си
като стражи
белите мечки
на вечно ненамерения Полюс

 

*
Гоним се
по ъглите на църквата
без да се питаме
къде са изчезнали
иконите й
самите ние
сме монаси
в душите си
затова не послушахме
свещеника
когато ни направи забележка
че в църквите
не се тича

 

*
Учител без обувки
разбира само
от женски червени токчета

 

Лъжлива кражба

Защо ровиш в джоба ми
Исус не ти ли каза
че е грях
да се краде
особено от
нищо неподозиращ минувач
явно за теб аз съм
бивш минувач
със сладък
ягодов привкус
на номад
с тайната самоличност
на бъдещ Юда

 

*
Всяко мое ежедневие
с теб е празник
незаслужен Великден
възкръсва ми душата
на лъжец
в нирванена постеля
от облачен парфюм

 

*
Пътят на парфюма
е дълъг
минава по
тънката линия
на една
псевдо биосватба
проточила се
повече от десетилетие

 

*
И без червило
ставаш
за наръчник
по управление
на джобните пари
когато
аз те лъжа
че пуша
марихуана
откакто
те няма

 

Ток

Електричеството
по белите кабели
е алегория
за дяволска тишина
в тъмнината
на едно евангелие
което ражда
само реки
без начало

 

*
Блеем ли
губим близалката
още преди закуска
в 6 часа
по здрач
когато чакаме слънцето
да ни се усмихне
като последен
завет
на първороден поздрав

 

*
С кървави ръце
чегъртам бавно
смолата
оставена тихо
от един кълвач
без повод
и без път
за светлината
на един по-добър живот
в спиралата
на края

 

*
Гланцови обувки
почукват
по пътеки
пълни с цъфтежи
от нежно забравената пролет
в чистия ум
на един бивш гробар

 

*
Презрамки
рядко падат
под дъба
но виж върбата
е друго нещо –
там само една лента
от развързала се
балетна обувка
пожелава
да остави
вечно котва
на бездъждовна
почва
да посади
мозък
без чук
така се прави
дом
по неволя

 

*
Ръцете на водопада
не прегръщат вече
подводните камъни
ги замениха
с въздуха
на шумно замислените риби
последен ден в почивка
на бряг без пясък

 

*
Кълвем се взаимно
неволно
без да знаем
защо
причините
са някъде вътре в нас
надълбоко
само там
намираме двуполюсен уют
само там
токът
има двойствен заряд
с многопластов знак
за равенство
в различието
на крайната истина

 

*
Усмивката ти
е красива
като малинова близалка
върху жадните устни
на светлото ти лице
отразено
в хладната вода
на непорочната река

 

*
Когато душата ти цъфти
няма как
да не ми се иска
вечно да избягвам края

 

*
Когато отричаш
погледите
на стъкълцата
в диаманта
едно към друго
губиш
заедно с мен
смисъла
на цялото небе

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.