Людмила Петрова – Роботите не сънуват

Колебание

Не потропах
на вратата на вятъра,
въпреки че той
ме повика в съня.
Самотният весел вятър –
покрай него
е толкова студено!

 

Препънах се
в подводните камъни
на душата си.
Опитах се
да ги отместя,
но те бяха хлъзгави
и коварни.
Погледнах напред,
а там някакъв фенер
затъмняваше пространството
край мен.
Заслушах се във вика
на безвремието,
в тишината
на доверието,
изплувала
от твоите очи
и в риданието
на бъдещето,
покълнало
от детската усмивка.
И камъните се пръснаха.

 

Благодарност

Крилете на дървото
се вкамениха.
Корените на птицата
изсъхнаха.
Времето обърна
хастара си
и така подновено
тръгна към бъдещето.
Нашето време.
Чуждото не постъпва така.
То подарява
старите си дрехи
на нас.
Вместо да съскаме,
ние сме благодарни.
Защото крилете
и корените ни
са фалшиви.

 

Роботите не сънуват

Дългото зимно коварство
изпочупи надеждите.
Започва митарство.
Митарство на сънищата.
Дълги сънища…
По-реални от реалността.
Затворени са всички пътища.
Навсякъде са труднопроходими.
„Пътувайте само с вериги!“
Но движението не се оковава.
Препускат вбесени толкова зими.
Спомен от нищото само остава.
Дълго, мъчително нищо –
половин живот,
смислено и интересно,
като съня на повреден робот.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.