Симеон Аспарухов – Най-дългото сбогуване

***
най-дългото сбогуване
е когато
мълчим
в краткия миг
от двете страни
на прага
зад който
създавахме
спомените си

 

***
когато е дъждовно
а аз
вървя сам
по тротоара
се страхувам
да погледна
в задминаващото ме такси
за да не видя
теб
как закъсняваш
за среща
с друг
и дъждът
да влезе в очите ми

 

Присъствие

чашата вино
с живи балончета
пулсиращи отпечатъци
по тънкото столче
и следи от червило
в края
издаде че има
жена в стаята

 

***
така е бавно
почти
неподвижно
слънцето
в петия ден

зад хоризонта
отнесе вятърът
кръгчето дим

за да останем
трима
така невидими

аз
едно слънце
и петия ден

 

***
Понякога
точно хората,
за които
никой не си представя
нищо,
са точно тези,
които правят нещо,
което никой
не може
да си представи.

 

***
Плача за смърти на твари
(и) захвърлени кукли на тротоара
oт страх без сълзи заплаквам
в тъмното и пред здрачаване
от мощта на сгрешените думи
безмълвното не безпокойте

 

Скорост

засилвам се
ускорявам и тичам
все повече даже
думи и време
не притежавам
не стигат да се изкажа
оставям света
а зад мен той
избледнява
смело напред
стихии посрещам
завихрям се в бъдеще
без страх го пробивам
политам
и го усещам

 

***
посрещнах
възторжено
целия свят
наведнъж
а после
давех се
с парчетата
от него
при сбогом
не възторжено
и наобратно
не веднъж

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.