Ана Димиева – Време

време

безпощадно делящо ни
изплъзващо ми се
никога недостатъчно
за любимите
моменти
на самота,
открадната ми от
теб,
забавящо се понякога,
но никога
когато сме заедно

 

миг

странни са хората:
днес са тук,
изпълват клетката
на Земята
с трептенията
на крилете си –
утре ги няма,
нито следа
от тях
на света.

 

Danger

хората са опасни
не защото имат сила
не заради устремеността
или страстта си –
а заради ума,
той събира всичко това
з а е д н о
и опитва да постави
в себе си
н е о б я т н о с т т а на
вселената.
ум, мозък колкото два
юмрука,
колкото две сърца,
по-остър от бръснач
и по-бърз от мълния…
за него е съвсем естествено
да иска самоунищожение.
хората са опасни
не защото говорят,
не заради мечтите си
или защото чувстват,
а защото мислят.

 

реалност

понякога овцете
не се прибират
и понякога вълкът
се смее последен

понякога животът
е играта на тъмното
и понякога светлото
напълно изчезва

понякога овцете
вълци във вълна са
и понякога овчарят
всъщност касапин е.

 

***
Петна от бяло по земята,
снегът отдръпва се безшумно
тъй както зимата, тъгата
се между камъни прецеждат.
Ръката пуска самотата,
дъбът-гигант орел подслонва
и на душата ми в гората
цъфтят безброй цветя и хора.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Comments

comments

One thought on “Ана Димиева – Време

  1. „… и на душата ми в гората
    цъфтят безброй цветя и хора“ – рядко чета нещо толкова хубаво, браво!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *