Иван С. Вълев – Изгубване

Изгубване

„Хайде да се изгубим”
казва ми тя
и наистина
изглежда толкова лесно –
сред костилките от
маслини в пепелника,
сред пепелта по глезените,
сред слънчевите целувки,
но и толкова реално –
в рукналия изведнъж
дъжд,
във внезапно падналата
нощ,
на път за вкъщи,
уплашени и
сами –
изгубихме ли се всъщност?

 

Париж

Глухият вътрешен двор
с напукани стени
и светлини
от прозорците –
илюстрация от книжка
с приказки
или
картина от някого,
родил се доста
след импресионистите,
на когото остава
последното дръпване
от поредната цигара
и още едно,
и още.

 

Тук не говорим

за любов,
а за загуба
и намиране на време
заедно.

Тук не говорим за любов,
тук я правим мълчаливо
и после всеки си отнася
каквото е останало.

 

Лабиринт

Нощем,
когато се въртиш
като звяр,
а мечтаеш митологии,
прогледни,
кълбото на Ариадна също се върти
и нишката води
към толкова много неща,
все още неизречени
в панелния ти лабиринт.

 

Отваряне на хладилника

като книга пълна с истории:
ароматите на Индия,
тайните подправки на юга,
житена питка от приказките
и бутилки с бохемски рапсодии –
остави най-сладкото
за накрая.

 

Край

Нова игра за сетивата –
да дойдеш
толкова близо,
че да чуя шума на клепачите ти
като звук на криле,
а тъмнината да свием
на точка,
подходяща
за щастлив край.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *