Тодор Илиев (Фантомът) – Светът на илюзиите

Светът на илюзиите

В светa на илюзиите
няма място за грешки.
Някъде там
се намира
спектърът на утехата.
Времето почва
да се разтапя като в
картина на Дали.
Направиш ли и
една грешка
рискуваш
да се счупи
огледалото на времето
и да изтекат всички
твои спомени
kъм тъмната бездна
на настоящето.
Стъпвай внимателно
по пътеката на живота си,
на някои места
има мини.
Сянката на времето тегне
над теб и те наблюдава.
Сблъсъкът на различни реалности,
във тази паралелна реалност
наречена съзнание.

 

Черно огледало

Мигът, в който черното огледало
се пръсна на хиляди парченца
под тежестта на спомените –
спомените от едно
отминало време
забили се в
уморения часовник.
Мигът в който песента
на птиците заглъхна
остана само граченето
на тъмния гарван,
който прелиташе
над града.
Мигът, в който тя си замина,
часовникът стар
се сгромоляса на земята.
Сянката и стегна куфарите
и излезе от огледалото,
минута преди то да се
пръсне на парченца.

 

Кехлибарено

Животът понякога е като кехлибарени топчета
търкалящи се по глобуса стар.
Кехлибарено се промъква
по жълтите павета.
Кехлибарено те гони
заедно с вятъра.
Крие се в локвите сиви
и те наблюдава.
Кехлибарен суитшърт
носи момиче.
Където и да отидеш
кехлибарено те преследва.
Скача в чая ти
и го оцветява в уиски.
Ставаш и излизаш навън
отново.
Кехлибарено слънце те огрява
с кехлибарни лъчи.
Кехлибарено се отразява
в стъклата сиви
то се носи след теб,
където и да отидеш.
В един момент слънцето се скри
изви се буря.
Ах, кехлибарено
къде се скри?

 

***

Душата ми е самотен фар
надеждите са вълните в това бурно море
над него мечтите ми са златният залез
и аз съм някъде там
между залеза и зората
на новия ден
държащ смело кормилото на кораба
и устремен към следващия ден
за мен пристанища няма
вечно ще пътувам в това море на мечти
компасът ми е развален
картата остаряла
навлизам с моя кораб
в непознати води на моя живот
в търсене на неизвестното
в търсене на някое приключение
а може би търся себе си

 

***

Черен паяк се спускаше
по раздърпаните бели тапети.
Тъмни портрети висяха по стените,
Ах портрети с гротескни лица
на хора отдавна напуснали
този чернобял свят.
В тази стая,
издържала на капризите на времето.
Тук се разнася миризма на вехто
и прах по всичките неща,
тук бавно времето превръща
в прах безжизнен сякаш всичко.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.