Елена Янева – Псалм на пътника

Дом

Казваме
две различни думи
моя лява твоя дясна
вярна и невярна всяка
е на себе си
кризата на средната дума
някъде където е сънувано
да те хвана за ръка
да запълня пустотата стъпвайки
шумно и понякога
безшумно
но догоре с трепет
и да зазвъним
сякаш плъзгаме криле по ръб на чаша
и тогава цяла нощ ще разговаряме
с кръговите думи на кръвта
пъпа на годините и гарваните
по връвта на вълците и на
виелиците
всичкото
което ни е правило да сме
и никога по-близки от това
сестри

 

Светлините на Коледа

Докато си седя
на този все по-прозаичен
възел на моя живот –
Господ ще се роди,
вятърът ще проплаче
вътре
в нечия шепа
молбите ще светят като
монети
и все така ще е

свят, свят, свят си Ти, Боже

ударът на камбаните
трептящият пламък на свещите

свят, свят, свят си Ти, Боже

в очите на всички деца
ще се залутат ангели

И все така ще е.

На прозаичния възел в моя живот
ще си седя.
Може би кротко.
Може би просто ще
святкам и ще угасям
лампата…

 

Без

Декемврийската ръка на зимата се е
катурнала
хрумвало му е

се е опитал
почти успял
живял е като другите

нормален бил и духовит
запомнил тази поза
използва я
понякога

но някога
не е любимата му дума
угрозен

е без значение

дали пердетата ще дръпне
нощем

Няма да се срути
Няма да се разшири и
Няма да заплаче

Сам е.

 

Wrong River

Помня как
като пристъпихме в реката
една и същата течащата еднакво
имаше

Спомени от хлъзгави пъстърви още
неизвестни сьомги и разсънени блатики
имаше

Бистър пясък босите балончета
го вдигаха извирайки
нагоре имаше
течение

На излизане си куц и преговаряш
стъпките но патериците
на цялата ти памет
са сгрешени

 

***
Когато първо си простирал пръсти
по прозорците и те са ти
говорили
за недоплетените, остъклени връзки,
за чашите на счупените хора,

за протоците на целуването, че
замръзват
и между устните ни само лед и разстояния
забиват нокти в излазите,
но все повече са недостъпни
и все по-хлъзгав е кристалът на
мълчанието –

не вярвай на пейзажа колко дълъг е!
Ландшафтът на сърцето се огъва
и всички Кордилери са осъмнали,
преди дъхът ти да се замъгли и да се
върне.

 

Зелен чай и задъхана котка в неделната вечер

Тъгата тънък свисък на стъкло
Ако я затвориш ще се забие във вратата
Но Господ е немирник продължава
Да ни замерва с дребни камъчета
и прозрения…

 

Псалм на пътника

Пътуваше и беше жаден и не мислеше
за поезията за голямата депресия и
сухия режим о! сухият режим в
човешката реалност е реален той
бе жаден и пустинен искаше

да се оближе да се овлажни да се разплиска
по пода на раздрънкания автобус
да си намокри кецовете пръстите
му да набъбват напоени боб
е спондж и спондж е гъба
господи вода

Води ме към водата към дъждовниците
аз пътувам
и от засъхване дори не мога да заплюя
как да плюя
на поезията на голямата тъга на величавото
на тази суша в мен о! как о! дай ми

Дай дадеш ли ми ще се преглътна
ще го повърна много по-навътре в мене
тоз Големия шаманът с мокри кецове и
шамандури под очите той се смее
смее се и ме разглежда в отражението
на стъклото
как съм жаден и пътувам о!

Съм жаден за пристанища и пасбища
и долини
през сенките им как съм се домогвал
до поезията до голямата тъга депресията как!
до сухия режим съм се докосвал и
съм се отблъсквал от водата ми
от резените диня в мен
от тази къща
където винаги е хладно винаги
пътувам винаги съм
мой и никога

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.