Айча Заралиева – Най-сладкото престъпление

***
Ако си третия –
или си излишен,
или носиш късмет на всички.

 

***
Най-сладкото престъпление –
да гледам сълзите ти,
докато бърша своите.

 

***
Луната я няма вече –
от толкова снимане,
светкавици,
фотошоп,
тагване
и други съвременни методи
за инквизиране
на личното пространство,
си събра всички кратери
и се премести
в друга планетна система.

 

***
Бягам.
Всяка нощ насън.
По улици,
които не съм виждала.
Прескачам огради,
стени,
покриви.
Тичам между теб и себе си.
И това е най-страшното
разстояние.

 

***
Сънувам те
твърде често –
всяка нощ си там,
където ти е мястото –
в сърцето ми.

 

***
Пропускам изгревите,
а залезите се сливат с клаксони
в тъмната паст
на софийските сиви вечери.
Чувствам се мъртва,
сякаш стъклена преграда
ме дели от живота,
който градих с години.

 

***
Да носиш винаги чадър
е очакване
на цялата вселенска гадост,
която просто
ще се стовари на главата ти.

 

***
Преследването на цели,
обещанията,
безсънните нощи
и всичко прочетено
се оказаха безсмислени
като вярата в Дядо Коледа,
Кинг Конг
и това, че си ме обичал някога.

 

***
Дълго редя този пъзел.
Все ми липсваха парчетата,
изядени
от странни хора,
чужди кучета,
гадни хлебарки
и други представители
на българската фауна.

 

***
Няма кой да изпее
стиховете ми,
които не са новаторски,
нито академични
или поетично-социални.
Продавам ги,
но никой не купува.
Пазарът е несиметричен.
Всеки в тази държава пише.
Няма кой да изпее
мислите ми,
които стават толкова
оригинални, щом ги консервирам
с водка.

 

***
Мислите ми са като блузи
на разпродажба.
Лакомо ги купуват,
без дори да са ги прочели.

 

***
С трескави пръсти
отгръщам страницата –
сякаш животът ми е гнусен жълт вестник
и вече ме е срам
какво още мога
да науча от другите
за себе си

 

***
Тя лекува бавно
и сигурно е много ефективна,
ако търсиш
радикално лечение на живота,
който си пропилял.

 

***
И цялата ми обич
не може да промени фактите,
религиозните различия,
годините и обещанията,
дадени на други.

 

***
Ще ми липсват
ръцете ти.
И устните.
И усмивката в тъмното,
докато ме събличаш
на път към сънищата ми.

 

***
Твоите луни те отразяват –
всяка нощ
ръцете ти повтарят контурите им,
кратерите,
сълзите,
отпечатъците от любов
по тъмната им страна.
Твоите луни са миналото,
заради което
те обичам.

 

***
Всички ветрове
са умален модел
на вселенския стремеж
за подредена хаотичност.

 

***
Мечтая си за работохолизъм,
за нужда от удовлетворение,
за пропътувани километри
и други нематериални удоволствия,
неща, от които да се изправят
косите
на всички разумни родители,
очакващи децата им
да работят,
за да ги гледат,
щом остареят

 

***
Всичките ми проекти
отлежават дълго
в кътчетата на съзнанието ми –
неподходящи
като пластмаса
за ферментиране на вино,
вкисват.

 

***
Понякога съм тъжна
просто така –
защото нямам мъж,
на когото
да посвещавам сълзите си.

 

***
Първият сняг
е като обещание
последните ти целувки
да останат завинаги
в миналото.

 

***
Обичам те.
Достатъчно,
за да си тръгна завинаги.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *