Мария Каро – Слушам как идва ноща

 

Слушам как идва нощта

Палят се фенерите в градината
духа лек вятър
Колкото да погали гърдите на небето
С четчиците на онова дърво край прозореца ми
Ти вървиш забързан с куфар по някоя аерогара
Леко приведен, краката ти се полюляват
С особена грация
Ето колите тръгват да се прибират
Светът се прегъва, тръгва
Си към къщи
Прибрал си нощта в куфара,
Лявото ти рамо като на носач е наведено
Вечер е и съм спокойна,
При мен нощта идва със светещи портокали
При теб тя спи

 

Ти си сън аз съм сънена

Прочитам ръкоделието на съня
тя беше с дълга коса и носеше плитки
той не умееше да се целува
и така нататък реките трябва да се избягват
и ако живееш до чиста река изобщо
да влезеш в невъзможното има няколко
случая на безболезнено изваждане
парацелс и огнената река на тива другите
друиди дарвин дайджест ако ти умреш
аз ще бъда седмата ако аз умра ще живеем
без да държим сметка
е непростимо е да не ме докоснеш поне с ръкава
ей там отвъд румъния аз ще умра ей така
на шега
другите ще ме гледат
ей така
отвъд
безполезно е да умирам без да умея
да се целува той изобщо не умея да чета
сънищата когато те са с дълга коса
и носят плитките на сестра ми

 

Да подредиш с нежност една маса

Леко плъзват ръцете
да запредат бялото
и да омагьосат стъкленото,
да пленят жълтото и бледността на чая,
да посеят невидими макове –
залюляни от погледа стъбълца нежност …
Плъзват ръцете
да потъмнят радостта,
че си гост на себе си,
а нежността ти милва
с пет слепи очи на ръката
и доверчивите пет на другата
едно липсващо нещо,
когато е късно на твоята маса.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.