Ради Йовчев – Стихове

Любов по време на апокалипсис

и ако някой ден пандемията
почука на вратата ни
търсейки единствените хора
които не е заразила
ние няма да се уплашим
и ще я поканим да влезе

тя ще се нахвърли върху нас
ще открадне сетивата ни
ще ни остави без обоняние
вкус слух и зрение
и с дяволска усмивка
ще си тръгне мислейки
че ни е убила

тогава ние ще допълзим
в мрака ще докоснем
своите тела и ще докажем
че с едно едничко сетиво
дори и в края на света
само любовниците
побеждават
смъртта

 

Welcome to the jungle

бъди хамелеон
веднъж ми рече тя
а аз си помислих
че ако го направя
ще стана като нея
вечно променящ се
и криещ своя облик

не мерси казах й аз
моят истински дом
винаги е било небето
след което разперих
криле и я оставих
сама на земята

 

Математика на отсъствието

когато бяхме заедно
ти ме научи да събирам
красивите спомени
да изваждам негативните
мисли от главата си
да умножавам миговете
щастие изпитани с теб
и да деля сърцето си с твоето

математиката обаче никога
не ми е била силен предмет
може би затова така и не успях
да реша уравнението
с милионите неизвестни
на нашата раздяла

 

Пиеса

всяка една бутилка
която той счупи
беше аплодисмент
за театъра който
тя му разигра

 

Каталог на самотните души

7-годишно момче търси момиче
с което да събира покемони
16-годишно момиче търси момче
с което да се целува в парка
24-годишен поет търси муза
с която да бъде завинаги заедно
33-годишна жена търси мъж
с работа апартамент и кола
50-годишен мъж търси жена
която да му бъде любовница
67-годишна баба търси дядо
който да цепи дърва през зимата

има толкова много самотни души
а няма нито един сватовник
който да им намери
подходящите половинки

 

***

Свети Валентин.
Изоставено мече
се прегръща само.

 

Творческа криза

той искаше да стане художник
беше превърнал таванската
си стая в малко ателие
и там прекарваше часове
наред с любимите си учители

сутринта посрещаше изгрева
с Моне на обяд играеше
карти със Сезан в следобеда
свиреше на китара с Пикасо а през
вечерта броеше звездите с ван Гог

липсваше само онази жена
която да забрави на слънце
сандвича му с камамбер

 

В сигурни ръце

снощи се напих
но този път
наистина безпаметно
защото исках поне
за малко да забравя
колко много те обичам

на сутринта се събудих
и се огледах
всичките ми вещи
бяха изчезнали
телефона
портмонето
ключовете
часовника
тефтерчето
не след дълго ги намерих
тогава обаче
се пипнах по гърдите
и разбрах
че сърцето го нямаше

усмихнах се
поне едно нещо
бях оставил
в сигурни ръце

 

Plovediv

този град е като паяжина
и в която и посока да отида
спомените ме улавят в своята мрежа

Централна поща все още пази
първите думи които си разменихме
масите в Дървеното потрепват
от целувките и прегръдките ни
а улица Мадара и до днес
не иска да пусне ръцете ни

и докато телата ни пишеха
поезия между четири стени
фонтаните в Градската градина
ни посвещаваха всичките си песни
катинарите на Гребната база сами
се отключваха и потъваха в срам
а Света Петка всеки ден се молеше
да останем завинаги заедно

този град е като паяжина
и всеки път оплитайки се в нея
аз превързвам своята рана

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.