Нели Георгиева – Стихове

Владимир

на Задушница
вратите са пълни
с родните хора
които никога вече
няма да минат през тях,
но въпреки всичко
ние ги оставяме
отворени.

в такова време
първо събуждам небето
с ръка
гледам как
децата на двора
берат череши –
Господ затваря така
кръга на живота

после вземам
лист хартия
пиша за Владимир,
говоря си с него на руски
разказвам
как ми беше наставник,
как искаше
да ме защитава,
но сега
него го няма
а аз мога само
да се моля.
и всичко това
от страх
че ще ме забрави,
и няма да ме познае
някой ден
на вратата.

 

История

разказвам ти,
как ирисите ми
побеляват без теб
и колко босилек
има във въздуха
когато ме целуваш.

твоите белези
носят форма
на цвете,
а кожата правят
с аромат,
с история,
която пишем
заедно,
за да знаят
раните,
че ти си моето
послушание
към Господ.

 

Стигма

чиста
като смокиня отвътре
същата бенка
от вчера
днес е стигма
по пътя
към съзвездието,
което ще нарека
на теб.

 

Смелостта и свободата

е да опитомяваш болката
с лист и писалка,
звучен джаз,
кафява захар
и раздвоение на личността
докато прагът на търпимост
прилича на синусоида
без обезщетение
за напомнянето,
че има смърт.

 

Фантастично

въобще
реалността изкушава
да открия
къде е пътя
към космоса
както Жул Верн
е отишъл
до края
въпреки всички
пороци на сърцето,
които
спират въздуха
всяколко.

 

Върху Борис Виан

Дишай какво чувствам,
миговете, които ни остават
са прекрасни
като прегорелите водорасли на Виан
в края на лятото
когато
по морето вече се усещат
ръжда и орхидеи,
от пътя
от кръвта
и всички други наслаждения
към които води
първата следа на превземане,

a следващото очакване
оттатък очите
ще брои бялото
като дете, което подскача
и тича след гълъбите
нагоре
където са
миговете, които ни остават
и прегорелите водорасли на Виан
толкова прекрасни,
че спирам
когато ги видя
само за да ти кажа:
Дишай какво чувствам.

 

Посветено

замълчах и подхвана
широкия пулс
на зениците,
отворени
отровени
да блъска по твоите
кръвоносни съдове
пълни с утаено помнене
жълто-красиво от сяра.
после продължи да ме води,
спира,
насочва
като малко момиче
което се учи да танцува
върху стъпалата ти
и от страх да те пусне
не слиза на земята,
заради пристъпи
полюси
прояви
на болка
от движението
на Живота
където има твърде малко
място
за обичане
и твърде много
свят
за едно Малко момиче
без стъпала,
върху които да танцува.

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.