Иван Такев – Стихове

комерсиализиран цирей
на ануса на българската литература

добре пласирана
медийна еднодневка си
но защо по дяволите
съжденията ти напомнят
на сифилистични курви
които въртят свирки без гума
срещу двадесет и някой лев
в подлеза на централна гара
а аз горя в метафори
и може би ще сметнеш
че съм малко груб
но и двамата знаем добре
че думите ми
са надървена негърска пишка
в тесния бял гъз
на българската посткомунистическа
литература

чието уродливо лице си ти

 

***
смъртта
облече
детските
ти дрешки
и дойде
да рови
боса
в пясъчника
на живота ти

 

***
душата ми е вещица
изгорена на кладата
на твоята любов

 

***
каня те на погребение
(погребвам съвестта си)
с жито
баница
сърми
и всичките му там парадности
ела облечена във бяло
(нали душата ти е черна)
да разбуним фалша
в лицата изкривени на опечалените
съболезнованията им приеми с усмивка
за мен е твърде късно
(вероятно ще пропусна)
душата ми пътува в „85“
посока „Толстой“
където ще те чакам
с топла супа
и любовта на еретиците

 

нямаш милост

разбудих
мефистофелите в теб
с устните си
с вкус
на зрели нарове
а ти очите ми избоде
с ревнивите си пръсти
като окултистка
за да бъдеш сигурна
че си единствена
на мястото
в което
нося името ти
като клетва

 

***
ръцете ти
са столевка
оставена
в шапката
на музикант
без крака
в навечерието
на Коледа

 

***
обладах съзнанието ти
както се обладава уличница
(първично и грубо)
старателно изчуках всяка твоя мозъчна гънка
(бях в теб по-дълго от други)
и го направих на терасата
пред очите на стъписаните погледи на откачените ти съседи
върху пералнята в банята
където майка ти бе пуснала за пране сватбената си рокля
върху дрехите по земята
в по детски разхвърляната ти стая
в леглото на неаполитанския
ти мастиф Джордж
и подчиних всяка твоя невидима нишка на волята си
сега те моля живот
облечи мислите ми
останали по теб
като бутикова рокля
защото те каня
да отпразнуваме първия ден
в който мъж не пожела всяка извивка на съвършенството ти

 

***
острието заигра по кожата
и прокървих любов (най-чистата)
защото можех да съм само две неща – твой и ничий

 

***
верността ми
е цербер
пред портите
на сърцето ти

 

***
Боже
издигни ме на кръста
да платя за вселената
която нося в гърдите
тъй както синът ти
Иисус вседържател
изкупи човешкия род
със живота си
и нека се извися
та ръцете им мръсни
не докосват хляба
омесен с кръвта ми

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.